— За какво говорите? – попита господин Клемънс.
— Пътеката беше гладка. А по неотъпканите участъци има тънки иглички лава. Чуйте. – Той размърда ботуша си по повърхността и ние чухме хрущенето на тези тънки иглички, които се трошаха под подметката му. – Именно заради този шум осъзнах, че сме се отклонили.
Огледах се в мрака. Вероятно пътеката щеше да се отличава, щом я откриехме отново, но сега бе невидима.
— Затворете очи! – извика преподобният Хеймарк и самият той го направи, като завъртя в кръг по земята десния си крак и отпусна тежестта си на левия.
С господин Клемънс веднага осъзнахме смисъла на всичко това и затворихме очи. Започнахме да търсим издайническото хрущене под ботушите ни. Сигурно сме били забавна гледка – трима приключенци, застанали на един крак сред адския мрак и движещи другия в бавни, предпазливи кръгове като балерини, със затворени очи и изписан на лицата страх при всяка стъпка, с която разширявахме обхвата на търсенето си. Очаквах да пропадна всеки миг и бях сигурна, че чувам разкъсването на лавата, сякаш цялата повърхност се канеше да се срути заедно с нас като ледена покривка.
— Намерих я! – извика Самюъл Клемънс. С преподобния отворихме очи и видях, че Клемънс е протегнал десния си крак и го плъзга по участък далече вляво от нас. Не разбирах как успява да запази равновесие в тази комична поза.
— Звучи различно – каза той. – Трябва да направя още една крачка, за да се уверя. Може да е и по-тънък слой.
— Моля ви, внимавайте, господин Клемънс – казах аз и осъзнах абсурдността на тези думи още докато ги изричах.
Той ме погледна, очите му светеха под гъстите вежди. Червеното сияние го караше да прилича на пакостлив демон.
— Госпожице Стюарт – започна той сериозно.
— Да?
— Ако кората не ме издържи, ще предадете ли едно съобщение от мен в Калифорния?
Сърцето ми подскочи.
— Да, господин Клемънс.
Гласът му стана печален.
— Бихте ли издирили всички млади дами, които съм ухажвал, и да кажете на всяка от тях, че съм прошепнал името й, докато съм политал в бездната?
Нямаше какво да отговоря на подобно безобразие, но все пак казах:
— Хайде, направете следващата крачка, господин Клемънс.
Той се люшна назад, направи голям скок и се приземи на два крака, като дете, което се преструва на жаба. Черната скала под него издържа. Господин Клемънс клекна и я опипа с две ръце, после обяви:
— Това е пътеката. Оттук вече виждам накъде води.
Няколкото крачки, които с преподобния направихме, за да стигнем до господин Клемънс и солидната повърхност, са най-дългото пътуване в живота ми. Накрая, след като се уверихме, че наистина сме на пътеката, по която бяхме вървели към езерото от лава, ние започнахме да дишаме по-спокойно, запалихме фенерите и продължихме по-внимателно от преди. През последните няколкостотин метра пукнатините по горещата повърхност, които ни се сториха така страховити на идване, вече ми изглеждаха детска игра след ужасите на Халемаумау и последвалото изпитание.
Изгревът наближаваше, когато изкачихме стълбището и се появихме на ръба на кратера. Ханануи ни чакаше там като вярно куче, което се радва да види господарите си. Първо реших, че водачът ни е стоял на пост от професионален дълг, но от развълнуваните му приказки се оказа, че посред нощ се е случило нещо необичайно в Къщата при вулкана.
— Спокойно, спокойно – каза преподобният Хеймарк и сложи ръце на раменете му, сякаш да успокои дете. – Разкажете ни бавно.
— Мисионерите дойдоха от Кона – рече задъхано дребният човек, ококорил очи на светлината на фенера. – Избягали.
Господин Клемънс тъкмо палеше пура, сякаш бе изчакал да сме извън опасност, за да й се наслади.
— От какво са избягали? – попита той.
— От Пана-ева! – изпъшка Ханануи. – От Ку и Нанауе!
Преподобният отстъпи назад стъписан, дори като че ли ужас се изписа на червеното му лице.
— Какво? – попита господин Клемънс, докато разпалваше пурата си. Изражението му издаваше единствено професионален интерес.
Свещеникът махна с ръка.
— Това са местни богове – каза той с презрение в гласа. – Полубогове всъщност. Чудовища.
Господин Клемънс се приближи до водача, който очевидно беше ужасен.
— И какво за тях?