Ханануи поклати глава.
— Вилнеят. На свобода. Убили много хора в селото в Кона. Убили повечето мисионери. Другите дойдоха тук, при вулкана. Бягат към град Хило.
Пурата на господин Клемънс потрепна и очите му засияха със същата дяволитост като в кратера.
— Казваш, че по брега на Кона са убити мисионери?
Ханануи кимна, но явно не това беше причина за ужаса му.
— Портата към Милу е отворена – прошепна той.
Преподобният Хеймарк обърна гръб на дребния мъж.
— Мисля, че Милу е техният бог на Подземния свят. Нещо като Плутон.
Ханануи ту кимаше, ту въртеше глава.
— Милу е и място. Милу е Подземният свят. Милу е земя, където живеят призраци.
Преподобният въздъхна и вдигна фенера си.
— Да се връщаме. Ако се е случило нещо с мисионерите в Кона, трябва да разберем какво е станало.
И ние тръгнахме към хотела. Аз и преподобният вървяхме първи – твърде изтощени, за да говорим, – а господин Клемънс вървеше зад нас с дърдорещия Ханануи. Беше прегърнал през раменете дребния хаваец, задаваше му въпроси и слушаше отговорите. Аз бях прекалено изморена, за да им обръщам внимание.
Байрон Тръмбо и хората му бяха по средата на дългата и относително официална вечеря – официална, в смисъл че Тръмбо бе облечен с чиста хавайска риза, спортни панталони и кецове – с Хироши Сато и хората му, когато започна лошото време и заприиждаха лошите новини.
Лошото време очевидно идваше от изток, със силни ветрове под вулканичния облак, който бе затулил небето още ранната вечер. До мръкване палмовите листа танцуваха диво около ланаито на Сато на седмия етаж и започна да мирише на дъжд. Дъждът не беше проблем – терасата беше покрита и имаше плътни навеси, но вятърът затрудни разговорите и сервирането.
И тогава помощниците на Уил Брайънт започнаха да се появяват с още лоши новини, повечето от които също идваха от изток. Брайънт ги слушаше, чакаше подходящ момент в разговора, попиваше устните си със салфетка и отиваше да шепне на ухото на шефа си.
По време на ястието със скариди той прошепна:
— Госпожа Тръмбо и адвокатът й искат да говорят с вас. Те са в Алии апартамента. Госпожа Тръмбо настоява да се видите тази вечер.
Тръмбо само поклати глава и Уил отиде да се разправя с кучката сам. След десет минути се върна и прошепна:
— Тя настоява да е тази вечер. Казва, че било важно. Кьостлър ще бъде с нея. Ако не отидете да говорите с нея, щяла да дойде тук и да прекъсне вечерята. Тя знае за Сато.
— Мамка му – прошепна Тръмбо и се усмихна на доктор Тацуро от другата страна на масата, който, изглежда, се сепна. Бракоразводният адвокат на Тръмбо, Бари Мръвката Шапиро, още беше в Ню Йорк. Кейтлин не играеше по правилата.
В седем и четирийсет и пет, докато пиеха шербет между супата и рибата, Уил прошепна:
— Госпожица Ричардсън пристигна току-що в хотела. Дадохме й Луксозното таитянско хале на носа.
Тръмбо кимна. Носът на полуострова беше възможно най-далече от Голямото хале и Кейтлин. За щастие, Мая беше свикнала с лукса и го очакваше – Таитянското хале имаше собствен басейн, готвач и иконом, – затова не би имала причина да идва в главната сграда.
— Тя казва, че трябва да говори с вас – прошепна Уил Брайънт.
— Тази нощ?
— Веднага – каза Уил.
— По дяволите! – прошепна Тръмбо и отново се усмихна на доктор Тацуро, който сега клатеше глава като кукла на таблото на автомобил.
В осем и половина, по време на основното ястие от печено телешко, отгледано в Паркър Ранч на брега на Кохала, Уил Брайънт прошепна:
— Бики кацна. Идва насам. – Обикновено асистентът на Тръмбо зачиташе титлите и фамилиите, но Бики винаги – или поне откакто Тръмбо я познаваше – си беше само Бики, изгряващ модел, който се бе присъединил към редиците на Принс, Мадона и другите звезди с по едно име. На Тръмбо тази простота му допадаше – някак балансираше пиърсинга на носа и езика, който новата му любовница си бе направила преди около месец. Тръмбо мразеше да я целува и да усеща малките стоманени топчета от горната и долната страна на езика й. Тя настояваше, че трябвало да мисли за тях като за близалки, но на Тръмбо не му допадаше и мисълта да целува жена с близалки в устата. Затова просто пропускаше целувките – и без това не му бяха важни. Но й нареди да не си пробива зърната на гърдите или по-долни части. Бики се нацупи, но се подчини.
— Къде да я сложим? – прошепна той на Уил.
— Ами може в старата строителна барака – каза помощникът му.