За секунда Тръмбо си помисли, че Уил се шегува, но после си спомни удобната къщичка, която бе построил в южния край на залива по време на строежа на „Мауна Пеле“. „Строителната барака“ всъщност беше къща с три спални точно зад четиринайсета дупка, на няколкостотин метра отвъд алеите с халета. Никой не я бе използвал освен него, когато посещаваше курорта по време на изграждането му. Тя нямаше плаж, но беше на ниско хълмче с красива гледка към залива и южния полуостров. Сега служеше само за любовно гнезденце на развратни вип персони, като сенатора от Илинойс, Харлън, който не искаше никой да го вижда с непълнолетните му придружители.
— Добра идея – рече Тръмбо. – Бики е твърде глупава, за да забележи колко е изолирана там. Погрижи се да изпратиш готвач и пиколо.
— Вече се погрижих – прошепна Уил и тръгна към мястото си до масата.
— О – обади се Тръмбо и размърда пръсти, за да го повика обратно. – Бригс кого изпрати да охранява Бики и Мая? – На Тръмбо не му пукаше дали убиецът от „Мауна Пеле“ ще очисти Кейтлин и проклетия й адвокат.
Уил Брайънт се върна при него, наведе се до стола и като че ли се поколеба за момент, преди да отговори:
— Аз изпратих Майърс при госпожица Ричардсън и Къртни при Бики.
— Ти си ги изпратил? Къде е Бригс?
— Ами там има малък проблем.
Сато, доктор Тацуро и Съни Такахаши гледаха Тръмбо над чиниите с телешко. Тръмбо искрено вярваше, че ако чуе думата „проблем“ още веднъж, ще повърне. Наведе се към Брайънт, опитваше се да изглежда спокоен и безразличен.
— Какъв проблем?
— Господин Бригс и господин Дилън, изглежда, са изчезнали – прошепна помощникът му.
Тръмбо положи огромни усилия, за да не започне да си скубе косата – или косата на Уил Брайънт.
— Казах на Бригс и Дилън да срутят стената в офиса на астронома.
Уил кимна. Той също се усмихваше, за да изглежда просто като един от лакеите на Тръмбо, който шепне незначителни неща на шефа си.
— Да. Стената я няма. Както и Бригс и Дилън. Отвори се нещо като пещера. Картър пита дали искате да изпрати някой да ги търси.
Тръмбо се замисли за две секунди.
— Майната им. – Обърна се към гостите си. – Адски добро месо, нали?
— Много крехко – каза Хироши Сато.
— Много добро – каза Съни Такахаши.
— Много вкусно – каза старецът Мацукава.
— И много вредно за артериите – каза доктор Тацуро.
Заради наближаващата буря Елинор, Корди и Пол Кукали се бяха преместили от Корабокрушенския бар в главната трапезария в Ланаи за наблюдение на китове в Голямото хале.
Пол се бе приближил смутено към тях, но смяташе, че трябва да се извини за това, на което бяха станали свидетели този следобед. Преди Елинор да каже нещо, Корди покани куратора на масата и после продължиха разговора в трапезарията. Отвън силен вятър от изток шибаше палмите и люлееше бугенвилиите.
Пол обясни, че е останал тази нощ в хотела, за да се увери, че нещо е предприето по техния сигнал.
— Трябва да се обадим лично на полицията – каза Елинор.
Пол се усмихна.
— Аз го направих. Чарли Вентура, шерифът в Кона, ми е приятел. Той каза, че това е от юрисдикцията на щатската полиция…
— Да – прекъсна го Корди. – Хавай 5-0.
Пол пак се усмихна.
— Не, това е малко по-друг отдел. Но все пак Чарли не беше сигурен, че щатската полиция ще изпрати някого тук днес. Те са заети с проблеми заради затворения път за Хило и хората на Чарли се занимават с наплива на туристи по брега на Северен Кона…
— Но ще изпратят някого, нали? – попита Елинор.
Пол кимна.
— Чарли обаче подчерта, че никой не им се е обаждал за изчезвалия тук от известно време. И спомена удавеното самоанско момче…
— Преди три седмици.
— Да.
— Е, поне успя да заобиколиш Байрон Тръмбо – каза Елинор. – Надявам се, че няма да си изгубиш работата заради това.
Пол Кукали показа здравите си бели зъби в усмивка.
— Няма да е голяма загуба. Ще ми остане преподаването в университета. Допълнителните пари ми идваха добре… успях да си купя собствена къща близо да Уаймеа… но така или иначе не това беше истинската причина да приема работата.
Те поговориха за къщата му близо до Уаймеа, за консервацията на археологични обекти, за това-онова, и накрая вятърът и гладът ги подкараха към трапезарията.
— Е, някаква си отрязана ръка няма да ни лиши от апетит – каза Корди, докато вървяха към маса до прозореца. – Може би ако кучето се беше върнало с още парчета, щяхме да се задоволим само с лека закуска, но сега съм толкова гладна, че мога да изям и кон.
— Не мога да препоръчам конското тук – каза Пол, – но а’у е доста добро.