— Трудна работа – каза Пол. – Националният парк на вулканите в момента е затворен заради силните изригвания… хората се тълпят там с хиляди, а много от газовете от вулкана са отровни.
— Нямаше ли случай с врагове на крал Камехамеха, които били повалени от такива отровни газове? – попита Елинор. Започваше леко да вали и шумът по покрива на ланаито беше доста приятен. Миризмата на влажни растения бе почти еротична.
— Да – каза Пол. – През хиляда седемстотин и деветдесета вождът Кеоуа се връщал след атака над съюзниците на Камехамеха и решил да раздели войската си на три части и да се срещнат отново в калдерата, за да принесат жертви на Пеле. Когато двете групи настигнали първата трета от войската, открили всички мъртви – мъже, жени и деца – от облака отровни газове, който се спуснал по планинския склон.
Елинор каза:
— Това едва ли се отразило добре на бойния им дух.
Пол поклати глава.
— На следващата година Кеоуа се предал, убили го и тялото му било принесено в жертва, а властта на Камехамеха се разпростряла над всички острови.
Корди допи коктейла си.
— А далече ли е било оттук?
— Кое? – попита Пол.
— Там, където е била обгазена армията.
— Не. Всъщност е нагоре по склона на тази югозападна разломна зона. Отпечатъците от стъпките на изтеглящите се воини на Кеоуа още личат във втвърдената кал.
Сервираха им ястията. Известно време само хвалеха рибните блюда. После Елинор каза:
— Разбирам защо е трудно да се стигне до вулканите сега.
Пол спря, вдигнал вилица към устата си.
— Изригването може да се види от хеликоптер. Разбира се, всеки хеликоптер на острова вече е резервиран за седмици напред. Те излитат от големите курорти на север оттук и от Хило. Въздушните обиколки, които преди струваха по сто долара, сега вървят по пет-шестстотин.
Елинор поклати глава.
— Твърде скъпо е за мен. И след седмици няма да съм тук.
Пол остави вилицата.
— Може да успея да уредя нещо.
Тя го погледна за миг, но не видя никаква пресметливост в очите или поведението му.
— Наистина, не е важно и аз…
Той вдигна ръка.
— Един приятел има хеликоптер в Мауи. Той ще бъде на Големия остров утре и ми дължи услуга. Разбира се, може да е по-късно през деня, но и без това тогава е най-подходящото време да се види изригването… нощем.
— Не искам да те ангажирам… – каза Елинор.
Но Пол махна с ръка.
— Не, мисля, че е добра идея. И на мен ми се ще да видя изригванията и това е чудесна възможност. Наистина, ако не искаш, няма проблем… но иначе ще уредя малка обиколка по някое време утре вечер.
Елинор се поколеба за секунда.
— Би било чудесно.
Обърна се към Корди.
— А ти искаш ли да видиш изригването?
— Не особено – каза Корди. – Не обичам огън, не обичам експлозии и мразя да летя. Ти иди и после ще ми разкажеш как е било.
Елинор и Пол се опитаха да я убедят, но тя бе непреклонна.
— Моята представа за ваканция не включва падане от хеликоптер в езеро от лава – каза тя и спорът спря дотук.
Те послушаха известно време рева на бурята навън. Палмовите листа се блъскаха в стената на терасата. Мълния проблесна и светлините изгаснаха. На масите имаше свещи, значи това не беше нещо необичайно, но сервитьорите бързо извадиха ветроупорни фенери с по-ярка светлина. Скоро стаята се изпълни с меко и интимно сияние. Мълниите продължаваха да просветват на юг и запад.
— Често ли се случва? – попита Елинор. – Спирането на тока.
— Понякога. Курортът си има собствени аварийни генератори за важните неща – хладилници, осветлението в катакомбите, офисите на господин Тръмбо.
— Катакомби? – попита Корди и вдигна глава като куче зайчар.
Пол Кукали обясни за подземните сервизни тунели.
— Бих искала да ги видя – каза Корди.
Пол отпи от виното си.
— Мисля, че в сряда има организирана обиколка там.
— Не обичам организираните обиколки – каза тя, – но искам да видя тези катакомби.
Кураторът се усмихна.
— Офисът ми е там. Можем да отидем след вечеря, ако искате. Сигурен съм, че е против правилата да водя гости долу, но и без това вече съм загазил пред шефа, така че… майната му.
Те вдигнаха тост с вино при тези думи. След това Елинор попита тихо:
— Какво можеш да ми кажеш за Пана-ева, Нанауе и Ку?
Пол остави пак вилицата си.
— Защо изброи точно тези имена?
— Защото съм чела за тях – каза Елинор.
Кураторът кимна сериозно.
— Чудовища. Богове. Духове. – Погледна към Корди Стъмпф. – Не, на тази земя няма старо хавайско гробище, но се смята, че тези създания са погребани наблизо.