Очите на Корди светнаха.
— Разкажи ни.
Той въздъхна, озарен от потрепващото пламъче на свещта, и им разказа за Пана-ева, Нанауе и Ку.
≈ 12 ≈
Звездите и луната пламтят;
студените месеци пламтят;
обръчи от прах на острова, земята изпепелена.
Небето увисва ниско, бурни вълни;
океанът вилнее: лава нахлува в Килауеа.
Вълни от огън покриват полето.
Пеле изригва.
Традиционно песнопение за Пеле,
преведено от Марджъри Синклер
Бригс и Дилън бяха на стотина крачки навътре в тунела, фенерчетата им осветяваха следата от кръв по черния базалт.
— Шибана работа – каза Дилън.
И двамата бяха извадили оръжията си – Дилън държеше своя деветмилиметров, а Бригс имаше полицейски трийсет и осемкалибров. Когато стената най-сетне падна и разкри пещерата и петната от кръв, които водеха към мрака, Бригс остави чука и пристъпи зад зидарията, а Дилън го последва. Тунелът на лавата беше по-гладък от повечето пещери, таванът бе на около девет крачки от пода, с жлебове там, където лавата бе изсъхвала и отстъпвала. На Дилън тези издатини му приличаха на стената на черво. Макар че това не беше успокояваща мисъл.
Подходиха съвсем професионално, като две ченгета, които влизат в къща, в която има заподозрян за убийство – с извадени оръжия, нащрек, Дилън въртеше фенерчето, бяха гръб до гръб, за да се прикриват.
Нищо не помръдваше. В пещерата нямаше сталактити или сталагмити. Подът беше гладък базалт и като че ли се издигаше леко, докато се извиваше надясно, в посоката, където според Дилън беше океанът. Широката следа от кръв водеше надолу и наляво.
— Не е ли сега моментът, когато викаме подкрепление? – попита Дилън, докато стояха заедно, прицелили оръжия в извивката, зад която изчезваше следата от кръв.
— Да – рече Бригс и понечи да тръгне към извивката на тунела. – Но нека първо надникна зад завоя. Онзи, как беше… Уилс… може да е там.
Дилън имаше избор – да го последва или да го остави да тръгне сам в мрака. Последва го. Пет минути, два завоя и трийсет метра по-късно му се щеше да бе оставил Бригс да върви сам в тъмното.
— Това е адски шибано – каза той отново. Ръцете му вече се изморяваха да държат пистолета и фенерчето. Двамата се движеха възможно най-тихо и предпазливо – Дилън си спомняше от обучителните сесии преди години, че Бригс е много бърз и чевръст в краката за толкова едър мъж – и спираха през няколко секунди, за да се ослушат и да се огледат назад. Лъчът на фенерчето се плъзгаше по гладкия черен базалт и тъмните оребрявания от лавата.
— Каквото и да е отмъкнало Уилс, явно го е влачило доста дълго – прошепна Бригс. И двамата се опитваха да чуят нещо.
Дилън кимна. Кръвта още блестеше на светлината на фенерчето.
— Гледал ли си филма „Извънземното“? – прошепна той.
— Стига де – каза Бригс. – Освети тук долу. – Беше клекнал до следващото петно кръв по базалта, протегна ръка и вдигна парче плат.
— Какво е това?
— Част от костюма на нещастника сигурно. Сив памук.
— Да, Уилс се обличаше добре.
— И е мокро – каза Бригс. – Сякаш…
— Сякаш какво? – Дилън движеше бързо фенерчето, опитваше се да не оставя участъци, които да тънат твърде дълго в мрак. Виждаше на десетина метра между извивките на тунела.
— Сякаш е дъвкано – каза Бригс.
— Аха. Е, аз се връщам. Ако се обадя на моите хора, ще влезем с трийсетина души тук. С радиостанции и автомати. Който или каквото и да е отмъкнало Уилс, може да го е завлякло на километри. Тези тунели нямат край.
— Така ли? – попита Бригс. Той внимателно остави дъвканото парче плат. – Да не те хвана шубето?
Дилън въздъхна. Колкото и да ги обучаваш тези дебеловрати момчета, все така ще бъркат тестостерона с мозък.
— Ами и така го наречи – каза той. – Връщам се да повикам подкрепления и фенерчето идва с мен. Ти остани, ако искаш. – Тръгна приведен обратно по тунела, като постоянно въртеше лъча.
Бригс изчака малко, преди да го последва. Вървеше заднишком, насочил оръжието си към мрака. Дилън почти очакваше да се случи нещо мелодраматично – вероятно десетина озверели хавайски националисти с брадви да се втурнат иззад завоя, – но се чуваха само техните стъпки и дишането им, докато най-сетне стигнаха до последния завой и видяха светлината, която се изливаше в пещерата от офиса на астронома. Дилън не спираше да се върти, постоянно проверяваше тунела зад тях, а после бързо обръщаше фенерчето в другата посока. Когато стигнаха до отвора в стената, дори се наведоха да огледат офиса да не би нещо да се спотайва там. Щеше да е доста тъпо, ако ги убият точно сега. Офисът беше празен, флуоресцентните лампи по тавана бяха ужасно ярки след тъмнината в тунела.