Спряха за минута пред съборената стена.
— Господин Ти ще се вбеси – каза Бригс.
Дилън сви рамене. Това не беше техен проблем.
— Не можем да вкараме трийсет души тук – каза Бригс. – Бившата му дойде и любовниците му ще довтасат всеки момент. Ще им трябва охрана. Освен това той изпрати част от хората ти да охраняват групата на Сато.
Дилън кимна.
— Добре, тогава десет души в тунела с радиостанции и автомати и ще направим команден център. Става дума да не се лутаме само двамата с фенерчето като някакви малоумници от филм на ужасите. Нали се сещаш – „Хайде да се разделим, ти тръгваш натам, аз насам“ и тем подобни.
Бригс изсумтя.
— Според теб какво го е направило? Как е провряло тялото на Уилс през толкова тесен процеп?
— Откъде да знам, по дяволите… – започна Дилън. И тогава светлините изгаснаха.
Те реагираха бързо, приклекнаха, протегнали оръжията си напред. Дилън не беше изключил фенерчето и сега го завъртя към тунела.
— Ти се върни в стаята – прошепна той. – Аз ще дойда. Прикривай ме, когато излизам.
Бригс тъкмо се бе изправил, за да пристъпи през отвора, когато Дилън чу звука.
— Тихо! – прошепна той и Бригс спря на място и завъртя пистолета.
От тунела, накъдето водеше кървавата следа, се чуваше дращене и свистене. Дилън падна на коляно и насочи глока и фенерчето. Лъчът озаряваше точно завоя на тунела.
— Какво става, мамка му? – прошепна Бригс.
Звукът се засили. Беше някакво сумтене, хриптене и пухтене, но каквото и да го издаваше, бе нещо голямо. Дилън си представи сумист с астма.
— Два предупредителни изстрела – прошепна той. Реши, че господин Ти ще предпочете да хванат извършителя жив.
— Да – прошепна Бригс. – Моите два предупредителни изстрела ще са право в главата на шибаняка. Твоите може да са в гърдите.
Дилън не отговори. Хриптенето, стърженето, пухтенето и сумтенето приближаваха, все по-силни, определено вече беше близо до завоя. Значи нямаше да има изненади. Дилън отдели две секунди да извърти фенерчето надясно, после наляво. Нещо остро застърга по камъните. Вероятно крака. Копита? Звучеше по-скоро като двукрако. Дилън вече чуваше дишането му, тежко хрипливо дишане под пъхтенето и хриптенето. Вече беше проверил пълнителя и свалил предпазителя. Натисна леко спусъка. Част от съзнанието му регистрираше, че лъчът на фенерчето е абсолютно стабилен.
Сумтенето и тежкото дишане спряха за миг точно преди завоя, дращенето също спря и Дилън осъзна, че е стаил дъх. Бригс клечеше до него, стиснал оръжието с огромните си ръце.
Внезапно хриптенето започна отново, дращенето се засили и нещо много голямо се появи на светлината.
— Мамка му! – изпъшка Бригс и се изправи.
Прасето беше гигантско, високо поне метър и двайсет до рамото и два метра дълго. Дилън можеше само да предполага колко тежи – вероятно двеста килограма. Краката му бяха доста кльощави за такова туловище. То спря на шест-седем метра от тях, още хриптящо, и странните му очи сияеха в червено на светлината на фенерчето.
— Каква е тая гадост? – попита Бригс и свали едната си ръка от оръжието.
— Внимавай – каза Дилън, все още приклекнал, стиснал здраво пистолета и фенерчето. – Хълмовете са пълни с диви прасета… глигани. Те са ужасно опасни.
Прасето в лъча на светлината изглеждаше огромно, но не особено опасно. Като че ли примигна объркано. Имаше нещо странно в очите му. То се приближи още малко.
— Ама чакай бе – каза Бригс и сведе пистолета си. – Да не казваш, че това шибано прасе е разбило стената и е извлякло Уилс през широк две педи отвор, и после го е изяло?
— Не, но… мамка му! – извика Дилън. Току-що бе разбрал какво е странното в очите на прасето. Бяха твърде много. Поне по четири от двете страни на огромната зурла – очите бяха малки и близо едно до друго, но сега ги виждаше добре. Дилън отклони фенерчето за две секунди. Очите сияеха в червено сякаш със собствен пламък.
Дилън върна лъча върху прасето точно когато то отдръпна устни назад. Зъбите му не бяха свински; приличаха на зъби на ягуар – дълги кучешки зъби и резци. И блестяха.
— Господи – каза Бригс и пак вдигна оръжието.
И тогава прасето се задвижи невъзможно бързо, копитата му драскаха по покритата с кръв черна лава и зъбите му блестяха, когато се устреми към тях.
В тунела отекнаха и просветнаха изстрели.
15 юни 1866 г.,
Къщата при вулкана