Местните кахуна (или жреци) на Пеле били огромни брат и сестра – казвам „огромни“, защото госпожа Стантън се кълне, че всеки тежи най-малко двеста килограма, – започнали да виждат свещеника и паството му като сериозни съперници за обичта и привързаността на техните поклонници на Пеле. Според госпожа Стантън първите признаци за предстоящия ужас се проявили под формата на „предупреждения“ от жреца на Пеле към преподобния Уистър. Жрецът най-открито предупредил свещеника, че нещо ужасно ще се случи, че в този регион портите на ада са се отворили и че християните – „неверниците, незащитени от милостта на Пеле“ били точните му думи – са в голяма опасност.
— Каква опасност? – попита господин Клемънс, обкрачил стола си по крайно неприличен начин и наведен напред с дяволит блясък в очите, който сякаш се появяваше винаги щом чуеше за нечии нещастия.
Госпожа Стантън обясни, че жрецът говорел някакви небивалици, че наблизо имало отвор към хавайския Подземен свят, отвор, който Пеле някога запечатала в битка със злите богове и демони, които тогава бродели по брега. Според него местните били напуснали тази част на брега на Кона от векове заради демоните. Благодарение на добротата на Пеле, която запечатала Подземния свят, народът на Камехамеха се върнал в този край.
— Това са глупости, разбира се – сопна се госпожа Стантън. – Нелепи измислици, за да се прикрие истинската причина за този тормоз.
И тогава, за всеобща изненада, нашият водач от Хило я прекъсна:
— Не, не! – извика той, съвсем забравил мястото си сред бели хора. – Подземният свят на Милу съществува! Има два входа – пещерата в Уайпио, където мъртвите влизат, за да станат духове, и отворът в Кона, откъдето избягали някога най-злите демони! Госпожа Пеле стори голямо добро, като запечата входа към света на духовете в Кона!
— Тишина! – извика собственикът на хотела, явно възмутен от нахалството на местния. Но господин Клемънс на свой ред го накара да замълчи, като вдигна властно ръка, за да му попречи да се скара на изплашения водач. – Ханануи – каза внимателно господин Клемънс, – всичко е наред. Кажи ни кой и какво живее в този Подземен свят.
Ханануи погледна плахо страховития ханджия и яростно смръщените мисионери, но продължи смело:
— Както казах снощи: Милу, кралят на Подземния свят, Пана-ева, много зъл демон – човек гущер, Ку – понякога се явява като куче. И всички са много зли демони.
Господин Клемънс кимна, явно искаше да чуе още, но не искаше да разстройва повече госпожа Стантън и нейните спътници. Тук трябва да спомена, че госпожица Уистър присъстваше, но се задоволяваше само да плаче, детето Тиодор и прадядо му Езра спяха, а госпожа Тейлър, третата жена от групата, мълча през цялото време – само седеше и се взираше втренчено в нищото.
Стиснала устни и пребледняла заради грубото прекъсване, госпожа Стантън продължи:
— Предупрежденията… измислиците… бяха отправени към баща ми, преподобния Уистър, преди две седмици. После, преди четири нощи, започнаха ужасните събития…
Тук дори страховитата госпожа Стантън като чели започна да губи самообладание, но собственикът й донесе чаша вода и тя продължи въпреки напиращите в нея емоции.
— Отначало бяха… странните появи. Странни неща по улиците на селото нощем.
— Какви странни неща? – попита господин Клемънс, все още яхнал стола си като кон.
— Тъкмо щях да стигна дотам, сър – каза с изопнати устни госпожа Стантън. – Местните разправяха ужасни неща за странни животни. Голям… – Тя погледна укорително Ханануи – … голям гущер. Глиган. Някаква страховита граблива птица. – Тя отново погледна към водача от Хило. – Черно куче. Все глупости, разбира се.
Усетих как сърцето ми започна да бие бързо, докато слушах всичко това. Нещо в местоположението ни до кратера на бълбукащ вулкан правеше тази история, макар и посред бял ден, още по-притеснителна.
— Бяха глупости, докато не започна кошмарът – продължи госпожа Стантън. – Съпругът ми умря първи.
Бяхме поне десетина души в стаята и все пак настана пълна тишина, сякаш никой освен госпожа Стантън не дишаше. Тя си пое дъх, преди да продължи:
— Преди четири нощи се чу ужасен писък от селото. Нашата колиба беше най-близо… Майка ми и баща ми живееха в по-масивна къща нагоре по хълма, близо до временната църква. Огюст, моят съпруг – господин Стантън, – взе мускета си и реши да провери какво става. Умолявах го да не отива. Казах му, че не си струва един християнин да се излага на опасност заради живота на езичници, каквото и да става там. Той ме погали по панделката на косата, каза ми, че сме били дошли чак тук, за да докажем обратното, и нареди на малкия Тиодор да пази къщата, докато се върне. После излезе с Колуна, един от нашите покръстени хавайци.