Огюст не се върна тази нощ. От селото се чуваха крясъци и викове. Бях сигурна, че ще ни избият всичките. Тиодор, госпожа Тейлър и съпругът й на хълма, татко, майка, всички ни… Но никой друг не реагира на крясъците и аз бях твърде изплашена, за да отида да помогна в тъмното.
На сутринта взех Тиодор и избягахме в къщата на татко. Татко и всички мъже – дядо, господин Тейлър и двама от по-надеждните покръстени хавайци – отидоха в селото. Намериха Калуна в края му, с покрита със засъхнала кръв глава, жив, но без никакви спомени за случилото се през нощта. А после намериха Огюст във вулканичните полета…
Тук госпожа Стантън вече се разплака и преподобният Хеймарк започна да я успокоява. Очакваха ни обаче още ужасяващи новини.
Двамата хавайци, които бяха довели християните, бяха разказали останалото на собственика, който по-късно каза на господин Клемънс, който пък каза на преподобния Хеймарк. Всички мъже се опитваха да ми спестят страховитите подробности, но като заставах на подходящи места из малкото фоайе, аз чух прошепнатите доклади.
Господин Стантън бил открит мъртъв във вулканичните полета, гърлото му било разкъсано сякаш от животно и кръвта му била източена. Същата нощ белите се събрали в голямата къща на преподобния Уистър близо до временната църква. Според прошепнатите описания на хавайците това било нощ на неимоверен ужас – странни звуци, бродещи из вулканичните скали чудовища, нечовешки писъци – и всичко било озарено от сиянието на изригванията на Халемаумау, които бях видяла и аз през нощта. Някакви създания дращели по стените на колибата на ужасените бели – господин Тейлър и преподобният Уистър стискали старите си мускети в готовност, а жените се грижели за потрепващите пламъци на фенерите, – но макар стените да не можели да удържат и по-решителен плъх, нищо не проникнало вътре. Преподобният Уистър казал, че това е знак за силата на Исус срещу силите на мрака – макар че не било ясно дали говори за отмъстителните местни, или за истински демони.
И това било само преди четири дни! Докато аз съм се разделяла с мисионерските семейства в Хило, християните плахо излезли от къщата си и видели, че всичките им коне са с разкъсани гърла и отрязани крака. (Тази част бе прошепната особено тихо от ханджията, който говореше с господин Клемънс и преподобния Хеймарк. Сякаш разчленяването на конете беше по-лошо от убийството на горкия господин Стантън.)
Въпреки това ужасно откритие господин Тейлър настоял да вземе един доверен човек и да тръгне към Кона, като твърдял, че ще доведе помощ на следващия ден. Госпожа Тейлър възразила срещу този план, но била целуната по панделката в косата и пренебрегната. Преподобният Уистър очевидно се съгласил с подобен начин на действие, като осъзнал, че заради стария му баща и детето групата няма да успее да стигне до Кона за два дни, докато сам човек, дори пеша, може да се добере до селото за двайсет и четири часа усилен преход.
Господин Тейлър и местният, вече споменатият Калуна, тръгнали към десет сутринта. Към пет следобед Калуна се върнал – сам. Гласът и ръцете му треперели от силен ужас, докато разказвал как огромно влечуго с човешки очи скочило към тях от една скала на шест километра оттам. Калуна казал, че господин Тейлър стрелял с мускета си по създанието едва от шест крачки, но не успял да го спре. Главата на господин Тейлър се пръснала с трясък като кокосов орех – това били точните му думи – и създанието било така заето да яде християнина, че той – Калуна – успял да избяга, макар да се наранил, когато паднал на острите вулканични камъни. Някакво дребно, подобно на джудже създание го преследвало известно време, но той успял да се измъкне.
Изглежда, това вече преляло чашата за преподобния Уистър и той обвинил Калуна, че лъже и че е човек на жреците на Пеле. Калуна отрекъл. Започнал спор между ранения хаваец и разярения мисионер. Калуна извадил ножа си – за да се закълне върху него, както обясниха местните християни, които бяха помогнали на останалите да избягат, – но господин Уистър разбрал погрешно жеста му и стрелял с мускета си в нещастния хаваец. Калуна умирал с часове.