— Нищо не… – чу се гласът на Пол Кукали.
— Тихо – рече Корди.
И тогава Елинор го чу, някъде вляво, макар да мислеше, че там има само стена и няколко заключени офиса. Звукът беше странен, отчасти тътрене, отчасти хриптене и отчасти мазно плъзгане по камък. Елинор усети, че ръцете й се свиват в юмруци, а очите й се напрягаха да видят нещо в мрака.
Тогава се чу тракане на ключове.
— Стойте тук – каза Пол в тъмното. – Ще мина покрай стената, докато намеря офиса си. Там имам фенерче в чекмеджето. И ще…
— Не мърдай – каза Корди и нещо студено и властно в гласа й накара и двамата да застинат. Внезапно се появи светлина и Елинор се обърна. Корди Стъмпф беше паднала на коляно и държеше високо в лявата си ръка запалка. Елинор бе така облекчена да види светлината… че в първата секунда не реагира, когато Корди посегна в сламената си чанта и извади револвер. Той изглеждаше абсурдно огромен и с твърде дълго дуло в ръката й. Корди, още коленичила, го вдигна и го обърна в посоката, от която се чуваше плъзгането и тътренето. Каквото и да издаваше този шум, не навлизаше в кръга на светлината. Сега Елинор започна да чува гласове около тях, зад завоя на тунела, откъм пералнята.
— Обърни светлината насам – каза Пол, само сянка вляво от тях. – И ще намерим офиса ми.
— Не – каза Корди със същия нетърпящ възражения тон. – Не мърдай. – Тя се надигна, грозната й рокля се изду около нея, лявата й ръка държеше високо запалката, а дясната стискаше стабилно пистолета. Ниската жена тръгна бързо към източника на шума. Елинор я последва само за да остане в кръгчето от светлина.
Елинор видя първо проблясването на очи. Корди не спря да върви.
— Мамка му! – изпъшка тя.
В първия миг Елинор не разпозна в брадатия мъж, свлечен до стената на тунела, началника на охраната, който ги беше разпитвал преди часове… Дилън. Сега той се взираше унило в тях, сякаш беше в шок. Елинор видя причината за това, когато Корди се приближи към него. Началникът на охраната сякаш бе претърпял автомобилна катастрофа: дрехите му бяха разкъсани – десният ръкав на сакото липсваше и бялата риза под него бе разпрана на ивици – и по лицето, ръцете, гърдите и сплъстената му рошава коса имаше кръв. Слюнка се стичаше по брадата му от отворената уста.
Пол хукна към него и го прихвана, когато Дилън се свлече още по стената. Лъснатите му обувки се плъзнаха по пода.
— Трябва да намерим лекар – каза кураторът.
Корди внезапно се завъртя и вдигна запалката и пистолета в посоката, от която идваха. В тъмното към тях бързо приближаваха стъпки.
17 юни 1866 г.,
по брега на Кона
Не съм писала през последните два дни, защото те бяха твърде изпълнени със събития, които са прекалено необикновени, за да могат да бъдат описани, дори като преживелици в личен дневник. Дори сега, когато взимам писалката в този мизерен коптор съвсем близо до прибоя и напрягам слух, за да чуя дали неимоверните ужаси ще започнат отново на фона на шума на океана и разлюляваните от вятъра кокосови палми, като добре съзнавам, че тези нощни звуци може да предизвестяват ужасната ни смърт, аз още не мога да повярвам съвсем в онова, което видях и преживях.
Като че ли цяла вечност измина от импулсивното ми настояване да придружа журналиста и свещеника в тяхната породена от милосърдие и любопитство мисия по брега на Кона. Колкото и да е странно, те не се противопоставиха твърде яростно на намерението ми. Вероятно приключението ни предната нощ ги бе накарало да гледат на мен като на способен другар във всяко изпитание.
Сега обаче съжалявам, че го направих.
Тръгнахме късно сутринта от Къщата при вулкана, като Ханануи, Макгуайър Смит, собственикът и водачите християни придружиха бягащите мисионери към Хило. В хотела при вулкана имаше пет-шест коня и горе-долу толкова мулета и поне всички бели щяха да могат да яздят през последния етап от бягството им на изток. Собственикът и главният му слуга имаха мускети, които заредиха преди тръгване.
В нашата малка група се проведе известна дискусия относно въоръжението. Преподобният Хеймарк отказа предложението на собственика да задържим един от мускетите, но господин Клемънс явно реши, че идеята не е лоша. Накрая той прие назаем един револвер.
— Стреляли ли сте? – попита го собственикът, очевидно се съмняваше в способностите му. – Били ли сте на война?