Първата част от спускането ни мина без произшествия, макар да бе достатъчно фантастична с изригващата зад нас лава и с дългите воали от серни изпарения, надвиснали отгоре ни като зловонни облаци. Мауна Лоа се издигаше вдясно, на повече от четири хиляди метра, с три хиляди метра над по-дребната си сестра Килауеа. Не виждахме да изригва лава от нея, но над калдерата висеше облак, който се носеше на запад като лошо предзнаменование за мисията ни.
Земята от подветрената страна на острова е почти неописуемо скучна – вулканично поле след вулканично поле, изстинала лава пахоехое, втвърдена в хиляди грозни форми, базалтови кули и тихи купчини пепел създават пейзаж, който е нещо средно между ада на Данте и Питсбъргските въглищни находища. Пътеката – част от древна хавайска пътека, която местните наричат Amano – се вие на югозапад между грамадата на Мауна Лоа и морските скали на юг. През първите няколко часа не се виждаше почти нищо друго освен черна лава и тук-там по няколко опърпани дръвчета, които хавайците наричат охи’а, и упорити папрати – ама’у, – за които преподобният Хеймарк казва, че растели по вулканични полета, които са на по-малко от година.
Тъй като хората рядко пътуват през този участък, пътеката беше по-неравна от тази между Хило и Килауеа и ние бяхме прекосили по-малко от трийсет километра, когато се спусна тропическата нощ. Бих искала да отделя известно внимание и на описанието на залеза: вече бяхме стигнали достатъчно на запад, за да видим брега на Големия остров далече долу и гледката на север от него бе затулвана само от по-ниската част на югозападния хребет на Мауна Лоа; от тази позиция, на повече от шестстотин метра над морското равнище, ние можехме да видим южния край на острова и огромната шир на океана на юг и на запад. Следобедът беше ясен, вятърът се обърна от запад и носеше облаците от вулканите далече от нас и вече единствено лазурното небе ни разделяше от линията на хоризонта.
Спряхме, за да си устроим лагер, спънахме изморените коне и гледахме залеза. Слънцето беше съвършен червен диск, който сякаш се колебаеше на хоризонта като ухажор, който не иска да се разделя с любимата си. Накрая то изчезна, бавно погълнато от назъбената линия тъмни облаци точно над хоризонта. Аз наблюдавах оттеглянето на слънцето с лирична настройка, но господин Клемънс вероятно го правеше с опитното око на бивш капитан на речно корабче, защото каза сухо:
— Ако вятърът се задържи така, този облак може да ни донесе проблеми на сутринта.
Предупреждението му изглеждаше невероятно, докато ядяхме сушеното телешко и се приготвихме, доколкото можахме, за сън сред черните скали. Конете бяха вързани за едно самотно дърво лаухала, спънати с дълги въжета, а седлата ни се превърнаха във възглавници под балдахина на сияещите звезди. Докато миех лицето си с дъждовна вода, събрала се зад една обветрена канара, чух мъжете да обсъждат дали да оставят пост през нощта. Преподобният Хеймарк не беше привърженик на тази идея, за да не притеснят „дамата“. Господин Клемънс се засмя рязко и рече:
— Не мисля, че много неща на този свят могат да изплашат нашата дама.
Признавам, че не знаех как да приема тези думи, макар да бях съвсем наясно, че не ми харесва тонът, с който изрече думата „дама“.
Така или иначе никой не остана на пост, но някак ми се стори, че възложиха тази задача на конете. Аз лично съм убедена, че моят кон би проспал и нападение на крещящи индианци, толкова е мързеливо това създание.
На сутринта предсказанието на господин Клемънс се сбъдна и ние се събудихме още преди изгрев от силен дъжд. Нямаше къде да се подслоним освен под едничкото дърво луахала, затова се отказахме да си правим кафе на миниатюрния огън, който журналистът беше запалил, натоварихме постелките и дисагите и поехме надолу. Вече започвах да се съмнявам доколко мъдро беше включването ми в тази странна експедиция. Докато конете пристъпваха на югозапад по хлъзгавите вулканични полета, а тропотът им отекваше в канарите а’а, аз не спирах да мисля, че ако бях тръгнала с останалите, вече щях да се наслаждавам на удобствата на Хило.
Тогава не знаех колко незначителни ще ми се струват удобствата само след няколко часа.
Цял ден – вчера – ние се спускахме по южния склон на Мауна Лоа и излязохме на възвишенията над брега на Кона. От тази позиция на триста метра над морето се виждат участъците ярка зеленина на кокосовите палми, които бележат по-плодородната ивица близо до океанските скали. Казвам скали, защото от това разстояние вече виждахме яростния напор на вълните там, където гневният Пасифик се среща със стръмния и скалист бряг. В протежение на петнайсетина километра по брега се виждаха само няколко пясъчни участъка и заливи. Скалите бяха превзели почти целия бряг и правеха невъзможно акостирането на кораб и дори лодка. Някъде там долу Уистър, Стантън и другите семейства бяха срещнали съдбата си. Успях да зърна всичко това в пролуките между облаците, които кипяха от запад. Краищата им се къдреха по огромната грамада на вулкана зад нас.