— А аз си мислех, че това е сухата страна на острова – каза лаконично господин Клемънс.
— Така е – рече преподобният Хеймарк, докато от тясната периферия на шапката му капеше вода. – Това е крайно необичайно за юни.
— Странно как времето успява винаги да е необичайно – промърмори кореспондентът.
Ние се спуснахме надолу и облаците като че ли се спуснаха с нас. Денят ставаше все по-мрачен, а имаше още часове до залеза.
Когато стигнахме до нещо като горичка на около километър от морските скали, ние открихме пътека, която се виеше през дърветата и по-гъстите храсталаци.
— Това е главната пътека между Кона и мисиите в Кау и Саут Пойнт – каза преподобният Хеймарк, като обърна главата на коня си на север.
— Значи почти стигнахме? – попитах аз и с притеснение чух в гласа си умолителната нотка, присъща на всички необръгнали пътешественици.
— Още десет-петнайсет километра – каза свещеникът и се намести на седлото. – Опасявам се, че конете са твърде изморени, а времето е неприятно, затова няма да стигнем до селото на мисията до мръкване.
— Може да е за добро – отбеляза господин Клемънс и в първия миг не разбрах какво има предвид. Но ние наистина не знаехме какво ни очаква там. Ако селяните още бяха въоръжени, ако наистина те бяха избили хората от семействата на мисионерите, едва ли щеше да е умно да пристигаме пред прага им няколко минути преди мръкване.
Преподобният Хеймарк кимна.
— Да, има едно място наблизо. Там се провежда езически ритуал. Мисля, че ще намерим подслон.
И така, ние пристигнахме вечерта до големия хейау, където щяха да се развият ужасните събития.
Навлизането ни в хейау беше много злокобно: трябваше да минем по пътека между две високи скални стени, по прохода – както отбеляза с печален тон преподобният Хеймарк, – по който жреците на езичниците са влачили жертвите, определени да бъдат заклани на стълбите на огромната каменна грамада, която ни очакваше.
— Камехамеха Велики построил този храм, преди да тръгне да завладява Оаху – каза свещеникът, когато конете спряха в основата на ужасната постройка.
— Снощи сънувах Камехамеха – каза господин Клемънс без обичайната шеговитост. – Сънувах, че една мършава, увита със саван фигура се поява до лагерния ни огън и ме води обратно към кратера на Килауеа. Там, в една подземна камера, моят призрачен водач посочи голяма канара и извика: „Виж гроба на последния Камехамеха!“ И тогава аз бутнах с рамо камъка, голямата канара се отмести и видях мумията на великия крал.
— Много неприятен сън – каза преподобният Хеймарк, докато бършеше зачервеното си чело с кърпа и поглеждаше към мен.
— И по-неприятен става – каза журналистът с по-сериозен от всякога глас. – Мъртвият крал сложи кокалестата си ръка на рамото ми и се опита да заговори, но гласът му не излизаше от изсъхналите устни, защото бяха зашити. Чу се само някакъв страховит стон, но съм сигурен, че се опитваше да ме предупреди за нещо.
— Струва ми се, че моментът не е подходящ за призрачни истории – казах аз и погледнах към стената от жертвени олтари, която се издигаше над нас.
Господин Клемънс като че ли се съвзе и каза разсеяно:
— Да, съжалявам.
Изненадана от извинението му – първото по време на това пътуване, – аз опитах да определя размерите на този храм, хейау. Той имаше формата на неправилен успоредник, дълъг повече от шейсет метра. А стените, изградени от вулканични камъни без хоросан, бяха широки към четири метра в основата и високи шест метра, като се стесняваха до два метра на върха. Това беше откъм маука, или подветрената страна; от страната на океана стените бяха срутени на места и бяха високи едва два-три метра, плоски отгоре, за да могат да извършват вождовете и жреците ритуалите си. Имаше вътрешен двор от южния край и преподобният Хеймарк каза, че там е главният идол – Таири, с яростно лице, с шлем с червени пера, избрания от Камехамеха бог на войната.