Тръмбо седна на ръба на леглото и погали крака й през чаршафа.
— Чуй ме, хлапе. Да потърпим още месец и нещо. И тогава тази гадост ще свърши и ще се оженим. Щом продам „Мауна Пеле“, нещата ще станат пак нормални. Ще идем не меден месец където пожелаеш. Довери ми се.
Мая наклони глава към него.
— Значи не е вярно за тази… Бики?
— Аз дори не знам коя е.
Мая се наведе напред и потърка късата си коса в ръката му.
— Добре. Но трябва да се върнеш да спиш тук тази нощ.
Тръмбо се поколеба за секунда.
— Да, добре. Но ми дай пистолета.
Мая издърпа чантата си от него.
— Не. Чух много страшни неща за този хотел. Ти самият ми каза, че тук изчезват хора.
Тръмбо въздъхна. Тогава защо дойде, мамка му, малка пикла такава?
— Скъпа – каза той. – Отвън стоят на дъжда двама души, които пазят твоето хале.
Мая погледна към незакритите прозорци.
— Не можеш да ги видиш – каза Тръмбо. – Те са на десетина крачки нагоре, а на запад има само скали и океан. Не ти трябва оръжие.
— Ще го задържа, докато се върнеш.
Тръмбо сви рамене. Познаваше този тон. Радваше се, че по принцип преговаря предимно с мъже.
— Добре, хлапе, но ще закъснея. Имам ужасно много работа.
Мая се плъзна надолу и вече само огромните й очи се виждаха над чаршафа.
— Ще те чакам.
Тръмбо се наведе напред и я целуна по главата. Отвън спря на верандата и се заслуша в дъжда, който трополеше по сламения покрив на огромното хале, после включи радиостанцията.
— Уил?
— Да, шефе.
— Какво става с Бригс и Дилън?
Известно време се чуваше само пращене.
— Не знам дали тази честота е сигурна…
— Просто ми кажи.
— Дилън е в лечебницата. Бригс е изчезнал.
Тръмбо се облегна на перилата на верандата. Вълните се разбиваха в черните скали едва на трийсет крачки от вратата на халето. Някъде зад него изтрещя мълния.
— Какво е станало?
— Не знаем още. Дилън не говори. Може би има нещо в… – Пращене прекъсна гласа на Уил Брайънт, защото отново проблесна мълния и над палмите изтътна гръмотевица.
— Уил? Чуваш ли ме?
— Да.
— Отивам да… – Тръмбо замълча и погледна към затворената врата зад гърба си. – Отивам в строителната барака, после ще дойда при вас. Накарай Фредриксън да изпрати още един човек пред халето на Мая и му кажи да ме чака пред строителната барака след четирийсет и пет минути. Да чака отвън.
— Добре, господин Ти. Но мисля, че може да искате да…
— Ще се видим след около час – прекъсна го Тръмбо. Прибра радиостанцията в джоба си и тръгна по стълбите към покритата си голф количка. Тя имаше прожектор, който хвърли конус светлина в дъжда и гъстата растителност, когато той я обърна на асфалтовата пътека и се насочи към полуострова. След десетина метра спря, за да поговори с тъмна фигура, свита под едно дърво.
— Майкълс?
— Да, сър. – Охранителят беше с подгизнал шушляк и бейзболната шапка, от чиято козирка течеше вода.
— Къде е другият?
— Уилямс е от северната страна. Редуваме се да обикаляме.
Тръмбо кимна.
— Фредриксън ще изпрати още един човек. Имаш ли радиостанция?
— Разбира се – отвърна Майкълс и докосна слушалката в ухото си и малкото устройство, закачено на колана му.
— Кажи им да ти дадат един пистолет – каза Тръмбо. – Дай ми твоя.
— Един… да, разбира се – каза охранителят, като посегна под шушляка си и извади оръжието. Подаде го на Тръмбо. – Това е браунинг, господин Тръмбо. Деветмилиметров. Има предпазител на…
— Да, да – каза Тръмбо. – Имам такъв. Ти се обади на Фредриксън да ти изпрати друг.
— Да, сър.
Тръмбо продължи по пътеката, но когато вдигна очи, видя, че Майкълс тича до него.
— Какво правиш?
— Господин Тръмбо, сър… само се питах…
— Какво?
— Ами сър… чудех се, ами, когато приключите с него, дали ще ми върнете пистолета? Подарък е от първата ми жена. И има… сантиментална стойност… нали разбирате.
— Господи! – каза Тръмбо и продължи нататък в дъжда.
17 юни 1866 г.,
по брега на Кона
Бяхме се подслонили от бурята в изоставена колиба близо до древния хейау, когато конете започнаха да цвилят и да се изправят на задните си крака. Преподобният Хеймарк скочи веднага и господин Клемънс бръкна в джоба на палтото си, за да извади големия пистолет, който бе взел от Къщата при вулкана. И тримата стояхме на отвора на колибата и се взирахме в мрака и дъжда.
По каменните пътеки в хейау се движеха факли. Над цвиленето на ужасените коне успях да различа барабани и някакви свирки, които изпълняваха дива мелодия. И тримата излязохме на верандата. Преподобният Хеймарк се опита да успокои конете, а ние с господин Клемънс гледахме движещите се сред каменния лабиринт факли.