— Капу о мое! – чу се вик откъм факлите. – Капу о мое!
— Какво е това? – прошепнах аз.
Преподобният, който още галеше конете по муцуните, прошепна в отговор:
— Това е предупредителен вик да си затвориш очите или да се проснеш на земята по лице. Мисля, че се използва само при кралски процесии или пред Бродещите в нощта.
— Бродещите в нощта? – прошепна журналистът. Пистолетът бе още в ръката му. Очите му светеха. – Призраци?
— Местните вярват, че след смъртта си кралските особи се връщат от мъртвите – каза преподобният, гласът му се засили леко, за да покаже, че не се страхува от подобни суеверия. – Понякога самите богове идват.
Факлите и музиката излязоха зад най-близката каменна стена на светилището. Вятърът люлееше дърветата, сякаш от вътрешността духаше истински циклон, докато бурята нахлуваше откъм морето. Въпреки думите на преподобния Хеймарк конете продължиха да опъват въжетата и да въртят очи.
— Елате – казах аз и тръгнах в дъжда. Господин Клемънс ме последва. Преподобният извика нещо, но след като се увери, че конете са здраво вързани, тръгна бързо по поляната след нас.
Трябваше да изминем към двайсет метра до стената, която ни отделяше от входа и двора на хейау, и когато заобиколихме това препятствие, процесията вече беше отминала. Виждахме факлите и чувахме пеенето и музиката в другия край на езическата постройка.
Леко задъхана от тичането през поляната, аз казах на господин Клемънс:
— Те не звучат като призраци.
— Може би – отвърна той и посочи пътеката, на която стояхме между стените.
Днешният дъжд я беше разкалял. Нашите стъпки около южния край на стената бяха доста ясни и се чуваше как преподобният Хеймарк джвака зад нас. Но нямаше никакви следи от току-що миналата оттук процесия.
Докоснах бузата си.
— Дали може да са минали по друг път? – Но знаех отговора. Пред нас се намираше единствено каменната грамада на хейау. Щом виждаме факлите оттук, процесията трябваше да е минала по калната пътека.
— Трябва да се върнем – каза преподобният, който дишаше тежко. Дъждът се сипеше от шапката и раменете му. – Нямаме фенер, нито свещи.
И сякаш в отговор на това, една мълния озари скалите и палмите около нас.
— Трябва да видя какво става – рече господин Клемънс. Забелязах, че е прибрал пистолета в джоба на палтото си. Той тръгна по пътеката и аз го последвах. Преподобният Хеймарк измърмори нещо, но също тръгна след нас.
Когато стигнахме до северната страна на хейау, процесията вече беше минала в гората зад него. Още се чуваше викът Капу о мое, но много далече. Ние поехме по пътеката между дърветата. От високите палми бяха паднали листа, които покриваха земята. Господин Клемънс вдигна очи в мрака.
— Как са ги отсекли? И защо?
— Според традицията, когато боговете преминават, над тях не бива да виси нищо – каза свещеникът. – Но според традицията боговете не са придружавани от музика. Само мъртвите вождове минават с музика.
На блясъка на една мълния видях как господин Клемънс извива рошавата си вежда.
— Преподобни, за духовник вие сте запознат доста добре с вярванията на тези езичници.
— Имах удоволствието да работя с господин Хайръм Бингам в Оаху по неговия сборник от етноложки трактати за местните на Сандвичевите острови и техните странни вярвания – каза леко сковано преподобният Хеймарк.
Господин Клемънс кимна и посочи към оттеглящата се процесия.
— Е, ако не тръгнем след тях, това ще е поредното странно вярване, което ще остане непознато за нас. Любопитен съм какво е толкова важно за тези островитяни, че да излязат в дъжда и да се намокрят заради него.
Тръгнахме по пътеката през джунглата, следите ни ясно личаха на светлината от мълниите. Пътят беше осеян с клони и вейки, сякаш някаква невидима сила беше отсякла всичко над процесията, макар че повечето дървета се издигаха на двайсет метра височина.
Някъде на шестстотин метра на север от хейау вече бяхме готови да се връщаме. Бурята се бе насочила навътре към сушата и мълниите не озаряваха пътя ни. Аз съжалявах, че не взех свещите от дисагите си. Макар че светлината на факлите пак се виждаше далече пред нас, като че ли не можехме да ги достигнем. Музиката вече не се чуваше. Поне дъждът беше спрял, само от листата още капеше вода. Роклята ми бе подгизнала чак до корсета.