Елинор пиеше и слушаше.
— Ами, през последните години, когато момчетата вече пораснаха, като че ли управлението на компанията бе целият ми живот. Нали ме разбираш?
Елинор кимна.
— Преди три месеца продадох бизнеса. И после, преди два месеца, ми откриха рак – каза Корди. – На яйчниците. Казаха, че трябва да ги махнат. Аз им казвам: „Ами давайте… и без това вече не ми трябват.“ И те го направиха.
— О…
Корди потърка горната си устна и прокара пръст по ръба на чашата.
— Възстанових се доста бързо след операцията. Винаги съм имала здрав организъм. Казаха, че според тях са махнали всичко. Извадила съм късмет. После спечелих тази ваканция с милионери и реших, че късметът е още с мен. Същия ден отидох на преглед и докторът каза, че ракът се е разпространил. Трябваше да започна химиотерапия и лъчетерапия тази седмица, но аз ги отложих с шест-седем дни, за да дойда тук.
Елинор я гледаше в сумрака. Знаеше, че прогнозата за пациентки с рак на яйчниците е лоша, след като ракът се е разпространил. Майка й беше умряла от това.
— По дяволите – каза Елинор и допи уискито си. Корди кимна и си наля още три пръста.
— Затова някак се надявах в „Мауна Пеле“ наистина да има чудовища – каза Корди. – Или поне убиец с брадва. Ами, нали се сещаш, нещо страшно, но… външно. Нещо, с което можеш да се бориш…
— Да – каза Елинор.
— И днес, когато оглеждах това място, си мислех… защо няма такава болница за пациенти с рак, където да се лекуват и да си почиват, да разпускат на плажа? Повечето болници, които съм виждала, са като тази в Чикаго, в която ходя… Истински затвори под снега.
— Имаш предвид луксозен хотел като хоспис? – попита Елинор.
Корди поклати глава.
— Хоспис ли? Това е място, в което умираш, а разни специалисти по умирането ти казват на кой етап си, нали? Сега премина отрицанието, влизай във фазата на приемането, че и други чакат. Не, майната им. Аз говоря за болница за хора с рак, където можеш да гледаш как ти пада косата и в същото време да правиш тен.
Елинор кимна и отвори капаците. Водата още капеше от растенията отвън. Миризмата на мокра джунгла беше прекрасна, но и малко тъжна.
— Но ще е скъпо – каза тя. – Това ще е болница за богаташи.
Корди се засмя.
— Не, ракът е скъп. Виждала ли си какви са болничните сметки? Това място ще им струва само билетът за самолета… и може да има нещо като стипендии за бедните нещастници. Нещо като лотария за ваканция за раковоболни.
Елинор вдигна чашата си, за да може Корди да я напълни. Скочът се бе разлял из нея като бавен огън.
— Мисля, че господин Тръмбо има други намерения. Явно японците ще получат този имот.
— Да – Корди потърка горната си устна. – Точно от това има нужда светът – още лукс за голфъри. – Тя вдигна внезапно очи. – Нел, била ли си влюбена?
Елинор се стресна, но се опита да не го показва.
— Да. – Но не добави нищо повече.
Корди кимна бавно, сякаш доволна от простичкия отговор.
— Аз също. Веднъж. О… обичала съм много хора. Двама от тримата си съпрузи. Всичките си синове. Това си е обич, която или я има, или я няма. Но съм била влюбена само веднъж. Когато бях още дете. – Тя помълча малко, чуваше се само тихото капене на водата от палмите навън. – Дори не мисля, че той разбра.
— Не си му казала? – Елинор отпи от скоча.
— Не. Той също беше още хлапе, в малкото градче, в което живеехме. Отиде във Виетнам и там го раниха много тежко, после стана свещеник. Католически свещеник. От онези, които нито се женят, нито се чукат.
— О… – каза Елинор, но си помисли: Не четеш ли вестници? Може би се чукат повече, отколкото си мислим. На глас каза: – А говорила ли си с него, след като той стана свещеник?
— Не – каза Корди. – От години не съм се връщала в онзи град. Някой ми каза, че от няколко години вече не бил свещеник и се оженил, но това няма значение, нали? Причината, поради която споменах това, е, че през последните седмици си мисля за всичко онова, за което мислят хората в напреднал стадий на рак. За пропуснати възможности… за пропилян живот… и така нататък.
— Животът ти не е пропилян – каза Елинор.
— Разбира се – съгласи се Корди. – Момчетата ми ще са съгласни с теб. Грижите за тях и за бизнеса ме държаха заета. – Тя остави празната си чаша. – Добре, Нел, сега си ти. Защо дойде тук?