— Дилън не каза, а докторът не може да разбере. Нещо голямо.
— Нещо голямо – повтори Тръмбо. – Чудесно. Къде е Бригс?
— Изглежда, нещо го е влачило по тунела. Отидохме с Картър и още двама, но не…
— Чакай малко, чакай. Какъв тунел? – Бяха в асансьора и се изкачваха към последния етаж.
— Онзи зад стената на офиса на астронома. Нали помните, казах ви, че Бригс и Дилън влязоха в него да проверят.
— Да, но не съм им казвал да бъдат извлечени оттам или хапани. – Те излязоха от асансьора и тръгнаха бързо по коридора към президентския апартамент. – Значи Дилън е извън строя, Бригс е изчезнал в шибания тунел, а в лечебницата като съчки се трупат упоени свидетели на тая шибания.
— Да – каза Уил Брайънт. – Доктор Хейстингс се обади отново, но му казах, че не можете да говорите.
— Амин – каза Тръмбо. Кимна на Боби Танака и на останалите в дневната на апартамента, после отиде в спалнята, за да облече дълги панталони и тениска с яка.
— Но Хейстингс каза, че лавата се движи странично. Повече го притеснявали газовете…
— Единствените газове, за които се притеснявам аз, са от задника на Хейстингс – каза Тръмбо. – Готов ли е вече поправеният договор?
— С Боби тъкмо го довършваме.
— Добре. Имаме среща с Хироши и онзи дребен задник Инадзо Оно в седем и искам всичко да е изпипано.
— С Оно се преговаря трудно – каза Уил.
Байрон показа всичките си зъби.
В шест и половина Тръмбо излезе от душа в Самоанското бунгало на Мая. Тя го погледна с присвити очи от леглото.
— Ти майтапиш ли се?
— Не, хлапе. Днес е важен ден.
— Защо, какво ще става днес?
— Ами, първо, ти се връщаш на снимките в Чикаго.
— Следващият ми ангажимент е в Торонто.
— Добре де, ти тръгваш към Торонто.
— Не, не мисля.
— Аз пък мисля.
Мая стана чисто гола и тръгна към отворените капаци на източната веранда. Слънцето озари съвършената й кожа със златна светлина.
— Ще те попитам отново, Байрон. Какво ще става днес?
Тръмбо я целуна по врата.
— Всичко – каза той и излезе покрай нея.
Нямаше представа колко точна ще се окаже тази дума.
17 юни 1866 г.,
по брега на Кона
Не изпищях, когато ръката стисна глезена ми. Господин Клемънс беше извадил револвера си и чух как изруга тихо и тръгна към мен в мрака, но аз казах:
— Не! Не приближавайте.
Наведох се към влажната трева и внимателно откачих ръката от глезена си. После проследих извивката на предмишницата до рамо.
— Преподобни Хеймарк – казах тихо, – имате ли някаква светлина?
Не бяхме взели свещи, но чух драскане и после се появи пламъче от кибритена клечка, което бързо пое към мен. Местният лежеше в краката ми и кървеше от рана на скалпа. Клепачите му пърхаха от болка. Беше още почти момче… Всъщност беше момче. Полуголо.
— Трябва да го върнем в нашата колиба – казах тихо. Факлите на призрачната процесия бяха на стотина метра от нас, но не можехме да знаем дали някой не е останал назад. – Как са другите?
— Опасявам се, че са мъртви – каза господин Клемънс. Журналистът беше обиколил телата на слабата светлина на кибритена клечка. Проверяваше всеки труп със спокойствие, което сякаш опровергаваше пренебрежението му към военния му опит. После със свещеника клекнаха до момчето.
— Ударен е от камък или от тъп предмет – каза господин Клемънс, като прокара ръка по черепа на стенещото момче. А на мен каза: – Права сте. Трябва да го върнем в колибата, за да огледаме раната на светлината на свещ. – След това се обърна към преподобния Хеймарк: – Ще можете ли да го носите сам?
Едрият свещеник ми подаде останалите кибритени клечки и аз драснах една, когато той се наведе да вземе момчето. Погледнах към господин Клемънс.
— Няма ли да дойдете с нас?
Очите му блестяха. Той кимна към неземното сияние.
— Ще видя какво става там и ще се върна.
— Може би трябва да… – започнах аз.
— Не – рече господин Клемънс. Обърна се и изчезна в мрака и дъжда.
Заварихме конете до порутената колиба, макар и още цвилещи от страх. Вътре нямаше нито легло, нито маса, нито дори сламеник, но преподобният Хеймарк остави внимателно момчето в най-сухия ъгъл, докато аз запалих две свещи и прерових дисагите си за чиста кърпа, която да послужи като превръзка. След това заех мястото на свещеника до момчето, почистих раната, доколкото можах, с дъждовна вода и спрях кървенето, като превързах главата му с ивица от памучната си фуста. После погледнах към преподобния, който тъкмо сваляше палтото си.