— Какво правите, сър? – попитах аз.
— Ако голотата му ви смущава – каза изчервеният свещеник и ми подаде палтото.
Аз отказах.
— Глупости. Той е просто дете. Невинността не може да ме смути.
Преподобният Хеймарк облече палтото си и погледна навън. Дъждът бе спрял, но вятърът още люлееше палмите.
— Не съм сигурен, че има нещо невинно в тези събития.
Тогава момчето се размърда. Отначало започна да стене и говореше на своя език, но когато очите му се фокусираха върху нас, успя да заговори на английски. Казваше се Халеману и беше кръстен в Ора роа иа Джезу, или „във вечния живот от Исус“ от преподобния Тайтъс Коун в мисията в Кона, когато бил на шест години… преди около седем години, доколкото разбрах от обърканите му приказки. Халеману живеел в село Ameno на север оттук, към залива Кеалакекуа, където е убит капитан Кук.
Когато дадохме на момчето малко вода и манго, то седна, опря голия си гръб на стената на колибата и започна да дърдори на развален английски. Очите му светеха, вероятно заради мозъчното сътресение или от огромния страх, който бе преживяло.
Халеману тръгнал на юг с чичо си и неколцина воини от селото, защото техният кахуна ги предупредил, че по брега на Кона се пробужда велико зло, близо до Ханаунау, Града убежище. За Халеману това било първото му приключение като мъж.
Предишния ден, вчера, групата стигнала до безименното село, където преподобният Уистър построил църквата си. Тя била празна. Селото било празно. Чичото на Халеману видял следи, че зли създания върлуват там. Групата тръгнала на юг, като смятали да посетят село в Кау, където чичото на Халеману знаел, че има Пеле кахуна, жена, която служи на богинята и знае кога демони върлуват по земята. Паднала нощ и бурята заварила петимата мъже и момчето далече от всякакъв подслон, но те не искали да спират на такова зло място, затова продължили към Кау в тъмното.
Идващите в нощта ги открили там, на около километър и половина от селото на Пеле кахуна, близо до стария хейау, който се издигаше точно пред колибата ни.
— Глупости, момче – каза преподобният Хеймарк. – Ти си християнин. Нали вече не вярваш в такива детски суеверия.
Халеману го погледна, сякаш не разбираше и дума.
— Имаше две Ка хуакиа’и о ка По – продължи момчето. – Две групи Бродещи в нощта. Ние опитахме да се скрием, но те ни настигнаха, преди да сме успели да тръгнем сред а’а. Първо дойдоха аумакуа, старите алии, отдавна умрели вождове и воини. Мъртвите вождове бяха водени от ало капу, мъртъв вожд, чието лице е свещено и никой – нито човек, нито животно или птица – не може да мине пред него, без да бъде убито. Чухме аумакуа да крещи: Капу о мое!, за да предупреди живите си роднини, но ние не можехме да избягаме. Чичо ми каза да си свалим дрехите и да легнем по гръб със затворени очи. И ние го направихме. Аумакуа минаха, аз чух свирката, чух барабана, чух манеле, носилките с вождовете, но не ало капу или акуа капу… това бяха вождове, които нямаше да ни убият. Чух призраците да викат „Позор!“ заради голотата ни. Ние бяхме затворили очи, но чух мъртвите вождове да казват: „Те ни позорят, като лежат голи. Не ги докосвайте!“ И тогава Бродещите в нощта продължиха. После дойде още един Ка хуакиа’и о ка По.
Този път нямаше музика и нямаше аумакуа, който вика: Капу о мое! Отворих леко очи и видях факли – те бяха по-ярки от другите, горяха в червено и бяха пет отпред, пет в средата и пет отзад, защото пет е съвършеното, пълно число – ку а лима. Разбрах още преди чичо да ни прошепне да останем в тревата, че този Ка хуакиа и о ка По са Бродещи богове. Боговете вървяха по шестима, три мъжки и три женски – и чичо ми прошепна, че според него в първата редица е Хи’иака-и-каполи-о-Пеле, по-малката сестра на Пеле. Чичо ни предупреди да не си отваряме очите и да лежим като мъртви.
Тук Халеману замълча, за да пие малко вода, и аз погледнах към преподобния Хеймарк на слабата светлина на свещта. Свещеникът се смръщи и поклати глава, сякаш да каже, че не бива да вярваме на историята нараненото момче. Погледнах към отворената врата. Вода капеше от провисналия покрив на колибата, но дъждът беше спрял. Нямаше и следа от господин Клемънс.
— Когато боговете отминаха, нямаше музика – повтори Халеману. – Само мълнията на факлите им и гръмотевицата, която напяваше имената и делата им. Те минаха по същата пътека като мъртвите вождове, но боговете не извикаха „Позор!“, те извикаха „Убийте ги!“. И призрачните воини, които вървяха с тях като защитници, излизаха от редиците, когато стигаха до някого от нас, и някой бог извикваше „Удари!“ и човекът скачаше от тревата, но призрачният воин го удряше по главата с призрачната си тояга. Докато накрая останахме живи само аз и чичо ми, а той прошепна: „Халеману, не бягай, когато боговете извикат.“ Тогава богът извика „Удари!“, когато воинът стигна до чичо ми, и чичо ми не побягна, но воинът все пак разби главата му с тоягата си. После дойде при мен и богът извика „Удари!“ и…