Освен че е простак, обича да се перчи и се мисли за кой знае какво, задето бил единственият журналист на Сандвичевите острови преди две седмици, когато оцелелите от злополучния клипер „Стършел“ акостираха там, господин Клемънс е и доста мърляв и наперен грубиян. Опитва се да компенсира лошите си маниери с постоянни опити за остроумие, но повечето от тях са унили и повехнали като провисналите му мустаци. Днес, докато корабът „Бумеранг“ напускаше пристанището на Хонолулу, а господин Клемънс описваше на госпожа Лайман и някои от нас сензационните подробности от продължилото четирийсет и три дни изпитание в открито море на оцелелите от „Стършел“, аз зададох няколко въпроса въз основа на онова, което бях научила от милата госпожа Олуайт, съпруга на преподобния Патрик Олуайт, която помагаше в болницата и споделяше с мен, докато историята за оцелелите от „Стършел“ беше най-горещата новина в Хонолулу.
— Господин Клемънс – прекъснах го аз най-невинно, ококорила очи като възхитена почитателка, – казвате, че сте интервюирали капитан Мичъл и някои от другите оцелели?
— Да, госпожице Стюарт – рече червенокосият кореспондент. – Беше мой професионален дълг да интервюирам тези нещастни мъже.
— Дълг, който вероятно може да помогне на кариерата ви, господин Клемънс – предположих аз свенливо.
Той отхапа края на една пура и го изплю през борда, сякаш бяхме в кръчма. Не забеляза, че госпожица Лайман се смръщи.
— Така е, госпожице Стюарт – рече драскачът. – Да, може да се предположи, че това ще ме направи един доста известен честен човек по Западния бряг. – Усмивката му, признавам, беше по момчешки дръзка, макар че господин Клемънс е към трийсетинагодишен според информаторите ми… и вече не е момче.
— Наистина, господин Клемънс, какъв късмет за вас да посетите болницата точно когато капитан Мичъл и хората му са пристигнали…
Той дръпна от пурата си и се прокашля, очевидно смутен.
— Нали сте отишли в болницата за това интервю, господин Клемънс?
Той изсумтя и отвърна:
— Да, то се проведе в болницата, докато капитанът и хората му се възстановяваха, госпожице Стюарт.
— Но вие ходихте ли изобщо в болницата, господин Клемънс? – попитах аз, вече не чак толкова свенливо.
— Ами… не… лично – рече червенокосият драскач. – Аз… ами… предадох въпросите чрез посредничеството на мой приятел, господин Ансън Бърлингейм.
— Но разбира се! – извиках аз. – Господин Бърлингейм… нашият следващ посланик в Китай! Той беше толкова прелестен на бала в мисията. Но кажете ни, господин Клемънс, как така журналист с вашите явни таланти и инстинкти ще използва посредник за толкова важна история? Защо не посетихте капитан Джозая Мичъл и неговите предполагаеми канибали лично за интервюто?
Нещо във фразата „предполагаеми канибали“ като че ли информира господин Клемънс, че си има работа с умен човек, и той се усмихна леко, макар че очевидно още беше доста смутен, защото всички се взираха в него.
— Аз бях… ами… неразположен, така да се каже, госпожице Стюарт.
— Не болен, надявам се, господин Клемънс – казах аз, защото много добре знаех каква е причината за неразположението на нашия новоизпечен прославен журналист благодарение на безценните услуги на госпожа Олуайт.