Управителят я погледна неразбиращо, но продължи с думите, които вероятно бе повтарял много пъти тази сутрин.
Изглежда, изригването на двата вулкана е изпратило лава на петнайсетина километра от „Мауна Пеле“. Той бил сигурен, че не се намират в непосредствена опасност, но по съвет на най-добрите вулканолози препоръчва гостите на „Мауна Пеле“ да тръгнат към дома си или да се прехвърлят в друг хотел, с уверението, че разноските им ще бъдат покрити.
— Аз не плащам за нищо – напомни му Корди. – Аз съм на почивка с милионери.
Господин Картър се усмихна.
— Да, но ви уверявам, че когато този… незначителен… риск отмине, ще можете да довършите ваканцията си.
— А това включва ли и самолетния билет? Ще ме върнат ли тук пак безплатно?
Управителят се поколеба само за секунда.
— Разбира се.
Корди показа малките си зъби в усмивка.
— Е, благодаря ви, но не, господин Картър. Аз ще остана.
— Но ако има…
— Не, все пак благодаря – каза Корди и го потупа по ръката. – Сега отивам на плажа. Имам доста за четене.
Корди всъщност не чете на плажа. Кожата й още беше зачервена от изгарянето предишния ден и не искаше да излага дневника на пряка слънчева светлина и на соления въздух. Затова си намери шезлонг на тревистия, подобен на парк участък на двайсетина метра от южния край на Корабокрушенския бар, под сянката на палмите, но съвсем близо до напитките. Настани се на възглавниците, като се увери, че е покрила изгорелите си бедра от слънчевите лъчи, отвори книгата и започна да чете. Тя четеше бавно, но до късната утрин беше стигнала до разказа за събитията на брега на Южен Кона, записани преди сто и трийсет години.
18 юни 1866 г.,
в безименно село по брега на Кона
Изминалите нощ и ден, откакто не съм писала, ми се струват като мъгляви спомени за свят, с който отдавна вече нямам нищо общо. Всъщност мисля, че размених прелестен свят на красота за адско място. Но дори пътуване в дълбините на ада изисква правдиво описание, затова ще го сторя.
Последната нощ, езическият храм, след дъжда, след спасяването на Халеману, след завръщането на обезумелия господин Клемънс… всичко ми се струва толкова далечно.
Но дотам стигна моят разказ и оттам ще го продължа.
— Изумителни неща! – възкликна господин Клемънс и без да обръщаме внимание на молбите на местното дете да напуснем веднага това място, с преподобния Хеймарк настояхме кореспондентът да ни сподели какво е видял през последния половин час.
— През последния половин час! – възкликна господин Клемънс, като извади часовника от джоба на жилетката си, за да го погледне. Когато видя, че наистина е изминал само половин час, започна да се смее като обезумял. Преподобният Хеймарк пристъпи напред и стисна ръката му под рамото, доста силно според мен, и му подаде сребърна манерка.
— Уиски? – попита господин Клемънс и спря да се смее само колкото да вдигне манерката под носа си.
— За медицински цели – каза свещеникът. Преподобният Хеймарк беше пълен с изненади през последните няколко дни.
Господин Клемънс отпи голяма глътка, избърса мустака си с трепереща ръка и каза:
— Трябва да ме извините. – И без да поглежда към никого конкретно, продължи: – Ще разберете, когато… когато ви кажа какви изумителни неща видях.
Тримата седяхме тихо, докато червенокосият млад вестникар разказваше със странно лиричния си акцент от Мисури:
— Макар че виждах ясно факлите по брега, ми отне известно време да се спусна по скалата, без да ме забележат. Уменията от детските години си казаха думата. Потайност и прокрадване – много ме биваше като момче. И така, аз постепенно стигнах до подножието на хълма и потърсих място, от което да наблюдавам, без да ме забележат. Имаше една S-образна скала, нещо като откъртило се от склона парче, близо до края на дърветата, където започва пясъкът, и тя отговаряше идеално на целта ми. Така че аз се установих там, на не повече от двеста крачки от факлите и призрачните фигури. Сега вече мога да призная, че бях… е, вероятно изплашен е твърде силна дума за чувството в гърдите ми… но признавам, че изпитах недостиг на слюнка и излишъци в някои други области.
Това, което видях, бе достатъчно да ме превърне в методист. Първо тези бродещи… пеещите и свирещите Бродещи, които видяхме от тази колиба… а после още една група, високи седем стъпки гиганти, чиято кожа сияеше със същото перлено сияние като странните им факли… и още Бродещи прииждаха, докато аз клечах зад канарата. В този миг бях готов да продам душата си за хубавия бинокъл, който винаги използвах на речното корабче… да, бях готов.