Сигурно бяха повече от стотина. Тези с човешки ръст и другите, по-високите, бяха в мъжка и женска форма… без никакви дрехи и затова, дори толкова стъписан, успях да ги определя на светлината на факлите. Някои очевидно бяха кралски особи, защото стояха, седяха или се излягаха на носилките – онези открити, носени от роби носилки, с които пътуват местните кралски особи в Оаху и раздават заповеди. Явно кралете са същите и на онзи свят и предпочитат хоризонталното положение.
Но другите… Трябва да кажа, че те действаха много усърдно. Тези роби… защото за един син на Юга беше очевидно, че са роби, макар да бяха със същия цвят на кожата като господарите си… тези роби изчезваха в джунглата и се появяваха все така бързо, като мравки, които щъкат из мравуняка си. Всеки път се връщаха понесли каменен блок, дълъг поне четири крачки, подобен, ако не и идентичен, на каменните блокове, които видяхме в изоставения храм и пред колибата, в която сме подслонени сега. Гледах как боговете… защото така мислех за високите седем стъпки фигури, изтегнати така царствено… сочат някакво място на брега, където да бъде поставен първият камък. Робите бързаха да го сторят и после се връщаха в джунглата за още каменни блокове.
И така, аз видях изграждането на цял нов хейау, защото беше точно това. Скоро разпознах формата… широките стъпала за жертвоприношенията и стените за защита. О… виждам по очите ви, че не ми вярвате. Как може да се издигне цял храм за половин час? Вероятно тогава ще разберете смайването ми, госпожице Стюарт и преподобни Хеймарк, защото аз стоях зад онази канара и гледах строежа много, много часове. По едно време с изумление установих, че слънцето не се издига и не прекъсва тази трескава деятелност, но когато си погледнах часовника – както направих и преди няколко секунди, – бяха изминали само десет минути, откакто го погледнах за последно, преди да се спусна по скалата. Бях сигурен, че часовникът е спрял. Всъщност след като проверих секундната стрелка, установих, че наистина не помръдва.
Още часове изминаха. Дърветата и храстите в основата на скалния склон бяха изпълнени с роби, които влачеха тежките си товари. Брегът бе изпълнен с богове и кралски особи, които надзираваха строежа. Факлите потрепваха. Барабаните биеха. Напевът се издигаше над шума на прибоя. Часовете изминаваха. Хейау почти беше завършен. Сякаш слънцето бе затъмнено и цели дни можеха да изтекат в мрак. Пак си погледнах часовника. Бяха изминали двайсет и пет минути. Взирах се дълго в часовника, преди стрелката на секундите да потрепне и да премине напред.
Накрая, колкото и да е изумително, храмът беше завършен. Боговете, вождовете, воините и техните роби се събраха около него. И сякаш по някакъв небесен знак от морето се изви вятър, два пъти по-силен от преди. Факлите потрепнаха и угаснаха. Сега сцената бе озарена само от сиянието на неземните тела на Бродещите. Когато бях дете, в моето родно градче в Мисури събирахме светулки в летните вечери и ги носехме в буркан в стаята си. Тази светлина беше нещо подобно: бледа, зеленикава и лъхаща на смърт.
Но най-изумителното се случи после. Трудно виждах от скривалището си, но музиката спря, напевът спря и бледите фигури по брега се подредиха според някаква йерархия… сякаш в очакване. Не чакаха дълго. От морето се появиха няколко фигури. Сияещите вождове и богове на брега тръгнаха към тях, а фигурите излязоха от водата на брега, после тръгнаха към храма и се изкачиха на горните му тераси. Видях ги, защото тези фигури имаха… фантастични… форми. Централната беше с човешка форма, но дори от мястото си виждах, че е от нещо като… мъгла. Морски пръсти. Облак. Нещо като пара.
Тук момчето, Халеману, възкликна:
— Пана-ева!
— Глупости – обади се преподобният Хеймарк. – Пана-ева е мит.
Момчето дори не погледна към свещеника, говореше тихо на господин Клемънс:
— Пана-ева има много тела. Кино-оху е неговото тяло от мъгла. Пана-ева нападна Хи’иака, сестрата на Пеле, в това си тяло.
— Е – каза господин Клемънс, като прекъсна дългия си разказ, за да драсне клечка и да запали пурата си, – фигурата, която видях тази нощ, наистина беше от мъгла. Завихрена мъгла. Виждах сиянието на високите тела през нея. И той не беше сам. Свитата му, която излезе от морето, включваше един доста нормален на вид мъж – местен, – който носеше нещо като мантия на раменете си. И след малко събралите се на пясъка доведоха при мъжа една блееща коза и той я вдигна към фигурата от мъгла…