— Пана-ева! – ахна Халеману.
— Да. – Господин Клемънс разпалваше пурата си. – Пана-ева. Та онзи вдигна живата коза като приношение към Пана-ева и после хвърли наметалото си и сложи козата на гърба си. Както правят овчарите, когато носят ранено животно. Само че после… – господин Клемънс замълча и се прокашля, явно развълнуван.
— Какво? – попитах аз, като погледнах към мрака зад прозореца. Малка птичка бе кацнала там и пърхането й ме стресна.
— Козата започна да блее още по-жално, по-ужасно… и на фона на това блеене… се чу пращене и разкъсване сякаш на кости и сухожилия. А после, дори отдалече видях, че козата… изчезва.
— Изчезва? – повтори преподобният Хеймарк. Той още държеше сребърната манерка, която господин Клемънс му беше върнал.
— Изчезва – потвърди със странен глас Клемънс. – Поглъщана от нещо като… отвор… на гърба на мъжа. Вече беше ясно, че наметалото е скривало огромна гърбица и на тази гърбица имаше… отвор.
— Уста – каза тихо Халеману. – Това е Панауе. Той е човек акула. Понякога служи на Пана-ева.
Всички се втренчихме в детето. Накрая господин Клемънс каза:
— Имаше и други създания в свитата… дребни хора, разкривени, и в тялото, и в лицето.
— Еапа и капуа – каза Халеману. – Те са много опасни. Много коварни. Също служат на Пана-ева.
Господин Клемънс извади пурата от устата си и пристъпи към момчето, като го гледаше замислено.
— Още една фигура бе излязла от морето – каза той тихо. – Куче. Голямо черно куче, което стоеше от дясната страна на човека мъгла.
— Ку – каза простичко Халеману.
— Ку – повтори господин Клемънс и седна тежко на пода. И ме погледна. – А след като козата беше погълната, напевът спря. Мъжът мъгла вдигна невъзможно дългите си ръце и… не знам как да го опиша… превърна се… в нещо друго. Видях опашка. И люспи. Помня жълти очи. Влечугото още имаше ръце и те бяха вдигнати нагоре. За миг ме заслепи мълния… – Господин Клемънс като че ли забеляза, че пурата е в ръката му. Пъхна я в устата си, смръщи се, запали я отново и каза: – Когато можех да виждам пак, боговете вече ги нямаше, вождовете ги нямаше, факлите ги нямаше, кучето го нямаше, странните джуджета също, и онова влечуго бе изчезнало.
Аз се прокашлях и попитах:
— А хейау беше ли изчезнал?
— Не – каза господин Клемънс. – Каменният храм е още там. Погледнах си часовника. Според собствените ми сетива бяха изминали много часове… вероятно цял ден. Според часовника ми – по-малко от трийсет минути. И се върнах тук.
За миг и тримата бели само се взирахме един в друг. Накрая аз казах:
— И какво ще правим сега?
Халеману ме дръпна за ръкава.
— Почакай, дете – казах аз, като още гледах мъжете. Той продължи да ме дърпа. Ядосана, аз освободих ръката си и попитах: – Какво има?
— Да тръгваме сега!
— Ще обсъдим… – започнах аз.
Момчето извика:
— Да тръгваме сега!
Господин Клемънс го докосна, за да го успокои.
— Защо трябва да тръгваме? – попита той.
Халеману посочи към прозореца.
— Птици. Малки птици.
Погледнах към черния квадрат. Птиците бяха изчезнали. Усмихнах се заради страха на момчето от тези божии създания.
— Птиците са братя на Пана-ева! – каза момчето и пак извика. – Птиците ги няма. Пана-ева идва!
Елинор се измъкна от дупката въпреки натиска на нечии ръце на гърба й и само след миг гейзерът изригна. Подгизнала, но не и наранена от силата му, тя се обърна към мъжа, който стоеше до нея. Беше Пол Кукали, с опръскани с вода тъмни очила.
— По дяволите! – изрева Елинор, стиснала юмруци. – Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?! – Зад нея гейзерът се издигна с рев и после изчезна.
Пол свали очилата си и я погледна смутено.
— Съжалявам, доктор Пери… видях те, помислих, че си в беда, и се опитах да ти помогна…
— Като ме блъскаш? – сопна се Елинор. Осъзна, че ръцете й са още вдигнати, със свити юмруци. Сърцето й бумтеше и тя усещаше как адреналинът препуска из нея. Ако се бе наложило да го удари, нямаше да барабани безполезно по гърдите му като някаква идиотка по филмите. Преди години я нападнаха в Порт о Пренс. Беше просто обир – не я нараниха сериозно и не я изнасилиха, – но преживяното я накара да запише курс по самозащита онова лято. И после го опресняваше поне веднъж годишно. Ако се наложеше да удари Пол, щеше да се цели в гърлото, в носа и в други чувствителни зони.