— Не те бутах, доктор Пери – каза той тихо. Бършеше си очилата. По къдравата му коса блестяха капки вода. – Опитвах се да привлека вниманието ти. Не чу ли, че те извиках?
Чух ли? – помисли си Елинор. Взираше се много усилено в сиянието и движението в пещерата. И бе концентрирана в шума на устремената към нея вода. Не му отговори.
— Съжалявам, ако съм те изплашил – каза Пол, като си сложи пак очилата. – Тези тръби са опасни. Опасявах се, че не знаеш, че през тях минава вода.
— Знаех – сопна се Елинор. Свали ръце. Трябва ми помощта му. – Съжалявам, че ти се развиках. Изплаши ме.
Пол кимна.
— Разбирам. Отново се извинявам.
Пак се чу шуртенето и двамата се отдръпнаха от дупката, преди гейзерът да е изригнал.
— Защо си тук? – попита Елинор, изстискваше подгъва на тениската си, докато вървяха.
Пол се усмихна.
— Всъщност търсех теб. Приятелят ми, шериф Вентура, дойде да ни разпита за… ами за кучето. Открих госпожа Стъмпф, но теб не те намерихме. Един пазач ми каза, че видял една дама да тича по пътеката, и дойдох да проверя дали си ти. Забелязах следи от маратонки отвъд края на пътеката и те зърнах на скалите на полуострова.
Елинор го погледна за миг.
— Съжалявам, че не съм била в комплекса.
Пол сви рамене.
— Няма значение. Чарли вероятно вече си е тръгнал. Доколкото разбрах, провежда неофициално разследване. Ще му се обадим после. Всъщност те търсех и по друга причина.
Елинор чакаше. Вървяха пак по скалите. Тя мислеше за видяното в пещерата и се питаше дали Пол знае нещо.
— Най-сетне се свързах с моя приятел, пилота на хеликоптера – каза Пол. – Както и предполагах, цял ден е зает в Мауи, но може да дойде по залез, за да ни откара над вулкана.
— О… добре – каза Елинор. Почти бе забравила за това. Поколеба се малко и добави: – Пол…
— Да?
— Ще те помоля за една услуга… – Спря, сякаш смутена.
Кураторът по изкуство и археология вдигна ръце с дланите навън и каза:
— След като те изплаших така, ще направя всичко. Само кажи.
— Бих искала да посетя местните кахуна – каза Елинор. – По възможност тези, които са свързани с Пеле.
Пол Кукали спря да върви. Усмивката му изчезна.
— Кахуна? Жреците? Защо, Елинор?
Тя спря и се обърна към него.
— Имам важна лична причина. Трябва да говоря с тях.
Той отново се усмихна.
— Да не си решила да измениш на рационализма?
Елинор вдигна ръка и спря точно преди да докосне неговата.
— Пол, знам, че искам голяма услуга след помощта, която ми оказа… на мен и на Корди… но наистина е важно. – Тя гледаше отражението си в тъмните му очила.
— Защо мислиш, че познавам кахуна? – попита той накрая.
Елинор се засмя.
— Ами защото мисля, че познаваш всички. Ако не можеш – не можеш. Разбирам. Струваше си да попитам.
Пол въздъхна.
— Има неколцина… живеят на няколко километра оттук… на юг, където сега тече лавата. Може да са евакуирани. Кога искаш да ги видиш?
Елинор сложи ръце на кръста си и се ухили:
— Веднага щом се преоблека?
Корди щеше да продължи да чете дневника на леля Кидър, ако не я беше прекъснал детски писък. Той идваше откъм плажа. Палмите отчасти закриваха гледката, но Корди видя момче – вероятно на седем години – да тича напред-назад по плажа и да пищи. Като че ли нямаше възрастни с него. Тя смътно си спомни двете деца, които бяха минали покрай нея преди половин час; едното носеше надуваем дюшек, на каквито се ляга в басейните.
Корди прибра дневника в чантата си, сложи я на рамо и се надигна от шезлонга. Детето продължаваше да пищи, и то все по-силно. Корди тръгна бързо към плажа.
Момчето хукна към нея, стиснало ръце от ужас. Лицето му беше зачервено и мокро от сълзите. Корди веднага се огледа за родителите му или за спасител, но не видя никого. Стисна кльощавите ръце на детето.
— Ей, успокой се, приятел.
Детето продължи да плаче. Посочи към сияещата лагуна.
— Бра… бра… брат ми – заекна между хлипанията. – Аз му ка… казах… да не се отда… лечава.
Корди заслони очи с ръка и се вгледа в лагуната. Наистина видя момче на надуваем дюшек. То беше коленичило на него и дюшекът се бе сгънал почти на две, краищата му стърчаха от водата. Детето изглеждаше едва с година по-голямо от братчето си и беше ужасено. Вероятно с основание – дюшекът се бе отнесъл на повече от сто метра навътре в залива и като че ли набираше скорост към открито море.