Корди огледа бързо плажа. Колкото и да бе невероятно, нямаше никого от гостите, а столът на спасителя беше празен. О, някой ще има големи проблеми, ако детето се удави – помисли си тя. Зърна човек зад плота на Корабокрушенския бар, но той беше твърде далече, за да му извика, и с гръб към брега. Корди видя един каяк близо до спасителния пост.
— Върви да извикаш родителите си – каза тя на плачещото момченце. – Аз ще ида да спася брат ти. – А на себе си каза: Мамка му! Така и не се бе научила да плува.
Каякът беше от фибростъкло и имаше само една кръгла дупка, в която да седнеш. Корди едва щеше да се провре в нея. Първо избута каяка с огромни усилия и се покатери върху него. Изпусна двойното весло, то се понесе бавно по водата и тя загреба с ръце, докато го достигна. За щастие, днес почти нямаше вълни.
Момчето не беше отишло да извика родителите си. Стоеше до глезените във водата и крещеше нещо на Корди. Тя се обърна.
— Грегъри отиде чак там… заради… заради… акулата!
— Акула? – попита Корди и осъзна, че вдига краката си в каяка. Присви очи към дюшека. Той се носеше на петдесетина метра от входа на залива, а там имаше високи вълни. – Не виждам никаква акула – извика тя на момченцето. Блясъкът на водата беше силен, но не се виждаше перка. Момчетата бяха плували в манта басейна, където през нощта скатовете бяха привличани от светлината и се хранеха през деня.
— Може да е било скат – каза Корди. – Те не са опасни. – Тя не мислеше, че скатовете нападат хора.
Момченцето поклати глава.
— Беше акула. Само че нямаше перка. И имаше крака.
Корди направо изстина въпреки топлия ден.
— Добре – каза тя, – върви да извикаш родителите си. Аз ще доведа брат ти. – Поколеба се за секунда. – Ей! – извика пак на вече тичащото момченце. – Хвърли ми онази сламена чанта. – По някаква причина не искаше да оставя без надзор дневника на леля Кидър.
Момченцето грабна чантата и я хвърли над водата. Корди трябваше да се наведе, но успя да я хване с два пръста и да я издърпа, без да разсипе съдържанието й. Намести бедра и се завря в дупката. После се наведе напред и започна да гребе към пищящото дете.
— Майтапиш се – каза Байрон Тръмбо на себе си. Бяха на седемнайсета дупка на северното игрище, съвсем близо до сградата на клуба. Хироши Сато печелеше с пет удара и очевидно бе много доволен от себе си, когато Тръмбо вдигна очи и видя огромен хаваец да стои в края на тревата. Той беше гол до кръста и сигурно тежеше поне двеста и петдесет килограма. И държеше брадва.
Хироши Сато извика, когато вдигна очи от топката и реши, че вижда призрак.
Тръмбо погледна назад. Боби Танака и Уил Брайънт бяха там с втората група. До него бяха само Хироши, Инадзо Оно и старият Мацукава. Гигантският хаваец прехвърляше брадвата от ръка в ръка, както дете си играе с балон. Тръмбо опипа колана под хавайската си риза: там бяха радиостанцията и браунингът.
— Спокойно, Хироши – каза той и се усмихна на японеца. – Това е един тип, който наемаме да кастри храстите. Имам една работа за него. Ти върви напред и вкарай топката. Аз ще дойда след малко. – Тръмбо остави маркера, пусна топката в джоба на ризата си и уверено тръгна към гиганта. По пътя извади радиостанцията, включи я на честотата на охраната и каза:
— Фредриксън? Фредриксън?
Само пращене.
— Майкълс? Смит? Дънинг?
Нищо.
На двайсет крачки от гиганта Тръмбо превключи на друга чистота.
— Уил?
— Да, шефе.
— Ела тук. С подкрепления. – Тръмбо остави радиото на колана си и се приближи. Гигантът го гледаше. На врата му имаше нещо като огърлица или амулет от кости… големи зъби, които блестяха на слънчевата светлина.
Спря на пет крачки от огромния хаваец и каза:
— Ти сигурно си Джими Кахекили.
Гигантът изсумтя и прехвърли брадвата в дясната си ръка. Тръмбо си помисли, че коремът му е по-голям от някои от колите, които той притежаваше. Гънки мазнина висяха по врата и гърдите му и от вътрешната страна на ръцете.
— Е, Джими Кахекили – каза Тръмбо, като си погледна часовника, – какво искаш? Трябва да се връщам при приятелите си.
Огромният хаваец изсумтя отново и Тръмбо осъзна, че сумтенето всъщност са срички, които пък образуват думи.
— Ти открадна земята ни – каза гигантът.
— Аз платих за шибаната земя. И плащам заплати на приятелите и съседите ти, които работят тук.
Гигантът вдигна брадвата на нивото на кръста си.
— Ти открадна нашата земя. Всички острови. Вие откраднахте страната ни.
— О… – каза Тръмбо, въздъхна и плъзна дясната ръка към колана си, на сантиметри от дръжката на пистолета. – Говориш за американския империализъм. Е, да, откраднахме страната ви. И какво? Това правят големите страни, задник такъв. Крадат по-малки страни. Освен това аз не съм бил тук, когато е станало. – Тръмбо се опитваше да прочете нещо в погледа на хаваеца, да отгатне дали ще нападне, но очите му бяха скрити сред гънките мазнина.