— Обикновено да. Но точно това течение е изригнало от лава тръба само на три километра нагоре по склона. И е изненадало властите. Затова са евакуирали Милолии и Хоопулоа. Просто не са сигурни какви изненади още крие вулканът.
Елинор погледна на югозапад към облака пара.
— Ще ми се да видя как се излива във водата. – Погледна назад към полицаите и каза: – Това означава ли, че няма да можем да се видим с твоите приятели кахуна?
Пол Кукали се поколеба.
— Може и да има начин. С джипа. Доколкото познавам тези старци, не са позволили на хаоле властите да ги прогонят от земите им. Но ще трябва да прекосим това. – Той посочи надясно към стената от дим и огън между шосето и брега.
— Да го прекосим? – повиши глас Елинор. – Имаш предвид старата а’а?
— Имам предвид новия поток лава. Или поне първия от тях.
— И как е възможно да го прекосим? – Тя отстъпи, когато от поредното сиво яйце се излюпи пламък.
Пол сви рамене.
— Можем да стигнем с джипа до потока лава и ще прецениш дали можем да го прекосим. Това е единственият начин да видиш жреците, с които искаш да говориш. От теб зависи.
Елинор се вгледа в него за миг. Въздухът потрепваше от жегата. Ако искаше да я разубеди, това наистина беше хитър начин.
— Добре, хайде – каза тя.
И те се върнаха към джипа.
Корди беше на половината път до момченцето на дюшека, когато видя фигурата във водата. Беше по-близо до ужасеното дете, отколкото до нея, и плуваше лениво на около пет метра под повърхността. И беше бяла. Дори отдалече Корди видя огромната уста и редиците остри зъби. Хлапето на брега имаше право: това беше акула.
Пръски падаха по лицето и ръцете й, докато гребеше усилено. Вече си бе установила ритъм и усещаше как каякът се плъзга по водата, когато тя редуваше загребванията – отляво, отдясно, отляво, отдясно. Мускулите на гърба й протестираха при усилието и ръцете я боляха. Усещаше остра болка в долната част на корема, където я бяха оперирали. Не й обърна внимание, както правеше от седмици. Наведе се над корпуса и усети как гърдите й се притискат към фибростъклото. Продължи да гребе усилено.
— Внимавай! – извика момчето, когато тя се приближи на десетина метра. – Акулата! – Детето едва не падна от дюшека, докато сочеше надолу.
— Внимавай! – извика Корди и загреба още по-усилено. Беше останала без дъх. Каякът се плъзна по бавните вълни и тя си пое въздух. Усещаше течението, което беше повлякло детето толкова навътре. Ако оставеше каяка да се носи сам, отливът, течението или каквото беше там щеше да я отдалечи от детето към високите вълни, които се разбиваха в кораловия риф на около трийсетина метра от тях. Чуваше бученето им като серия експлозии; пръските се носеха над по-спокойната вода на лагуната. Когато погледна през изгорялото си рамо, брегът на „Мауна Пеле“ й се стори невъзможно далече.
— Внимавай – извика отново, този път с по-овладян глас. – Да не паднеш.
Дюшекът вече се беше спихнал наполовина и детето ускоряваше това, докато се опитваше да отдръпне ръцете и краката си от водата. Изглеждаше с година-две по-голямо от момчето на брега, но беше слабо и бледо, с хлътнали гърди и лунички по гърба. Късата му коса беше щръкнала на шипчета. То пак посочи към водата между дюшека и каяка.
— Връща се!
Корди трябваше да се наведе, за да види акулата. Сега тя беше по-дълбоко, вероятно на седем метра под повърхността, но водата беше бистра. Огромната уста като че ли й се ухили с острите си зъби. Но цялото създание изглеждаше някак деформирано, изкривено. Вместо аеродинамичната форма на акула с мощна разцепена опашка тази сякаш беше покрита с издутини и израстъци и нямаше никакви перки.
Като човешки гръб с уста на акула там, където трябва да е главата.
— Дръж се за дюшека! – извика Корди. – Не мърдай. Идвам към теб.
— Не! – извика детето, явно ужасено, че ще изгуби несигурния си баланс.
— Няма да те докосвам, докато не си готов – извика Корди. Слънцето танцуваше по водата и я накара да присвие очи. Тя вдигна ръка, за да ги заслони. Океанските вълни ставаха по-високи и по-широки тук – след минута щяха да са вече до тях, с поне метър по-високи от момчето и дюшека, а след още секунда щяха да го залеят – но това бе нищо в сравнение със силния прибой, към който се носеха.
— Дръж се – каза тя и започна да гребе внимателно. Не знаеше как точно ще го качи на каяка, когато стигне там… имаше място само за един човек в малката дупка… Но неговият дюшек се спихваше много бързо.
— Внимавай! – изпищя отново детето и в същия миг нещо блъсна дъното на каяка със страшна сила.
Светлината стана синя. Звуците внезапно станаха приглушени. Корди усети как водата я удря в лицето и осъзна, че не бе имала време да си поеме дълбоко дъх, преди каякът да се обърне. Веднага разбра, че се е обърнала – беше го виждала стотици пъти по документалните филми: как някой келеш на двайсет години кара каяка си по бързеите. Само че по филмите младежите обръщаха каяка отново за секунди. Корди се опитваше, но не успяваше. Около нея се издигаха мехурчета. Тежестта на каяка като че ли я притискаше надолу. Колкото и да се въртеше, не успяваше да обърне лодката или главата й да пробие повърхността, която бе на метър над нея.