— Обкрачи каяка! – нареди тя. Пусна празния револвер в чантата си, огледа се за последно за греблото, видя го да се носи с течението на петнайсет метра пред тях, към разбиващите се вълни, помисли си „Мамка му“ и започна да гребе с ръце, за да обърне лодката към брега.
— Помогни ми – каза на момчето. Той беше обкрачило каяка пред нея като жабка и внимаваше краката му да не се допират до водата.
— Но онова нещо във водата ще…
— Помогни ми или ще те изхвърля от лодката – каза Корди съвсем спокойно, с напълно уверен глас.
Момчето започна да гребе и да рита с всички сили. И така, с шест крайника в действие, те започнаха да се отдалечават от високите вълни.
Вероятно им отне десет минути да стигнат до брега. За Корди беше цяла вечност. Тя си мислеше за Сам Клемънс и неговия спрял часовник и си каза, че ако имаше часовник, който измерва ужаса, според него щяха да са изминали дни. С детето постоянно поглеждаха през рамо, наляво и надясно, очакваха ръце, глава или огромна уста да изскочи от водата всеки миг.
Но нямаше и следа от онова създание. Стигнаха до плитчините.
— Помогни ми да я изтегля… – започна Корди, но момчето скочи от каяка, сякаш полетя по водата и излезе на брега, където го чакаха родителите му и брат му. Родителите бяха руси и ядосани. Започнаха да крещят на детето още преди да е успяло да прегърне майка си през кръста. По-малкото братче се усмихваше през сълзи.
Корди беше сигурна, че ако се опита да излезе от проклетия каяк още във водата, онова чудо ще се надигне от плитчините, за да я завлече обратно.
— Ей, ще ми помогнете ли… – извика тя на семейството. Те вече си тръгваха, обърнали й гръб. Бащата и майката крещяха и пердашеха разплаканото момченце.
— Е, моля, няма защо – каза Корди. Пое си дълбоко дъх, наклони каяка надясно и излезе от тясната дупка.
Нищо не я нападна. Тя усети пясък под краката си, изправи се и изправи и малката лодка, преди в нея да е нахлула още вода. Бързо я извлече на пясъка, после клекна да я огледа.
Имаше два назъбени, дълги поне метър и половина отвора от лявата страна на корпуса и успоредни на тях парчета фибростъкло, накъдрени като дървени стърготини. Към носа част от външната облицовка беше отхапана чак до найлоновата подплата. Приличаше на отхапано от сандвич… но от широка поне метър уста.
Една сянка падна над Корди и тя подскочи, преди да осъзнае, че пред нея стои спасител. Той беше от онези мускулести двайсет и пет годишни Аполони със съвършен тен, изсветляла от слънцето коса и плочки на корема над оранжевите бански. Той зяпна насреща й и каза:
— Какво сте направили с каяка ни, по дяволите?
Корди се надигна бавно, завъртя се на единия си крак и вложи цялата си тежест в удара. Юмрукът й се стовари точно в съвършения, покрит с плочки корем, под слънчевия сплит. Спасителят изхриптя много подобно на свистенето на въздуха от надуваемия дюшек в морето, после се преви.
— Защо не сте тук, когато има нужда от вас? – попита Корди. Извади сламената си чанта от каяка, увери се, че револверът е вътре, отвори дневника и с огромно облекчение установи, че страниците му някак са останали сухи. После сложи чантата на рамо и тръгна под разлюлените палми към Корабокрушенския бар.
Барманът беше дебел хаваец на нейните години. Наведе се над плота и й се ухили, когато тя се настани на столчето.
— Здрасти, Ърни – рече тя. – Четири Пламъка на Пеле. Ама да са двойни. И не забравяй, че са от заведението… по заповед на господин Тръмбо. Налей нещо и на себе си.
Когато напитките дойдоха, тя започна да смуче през дългата сламка и внимателно, почти с благоговение, отвори дневника на леля Кидър и започна да чете оттам, докъдето беше стигнала.
≈ 17 ≈
О, Камапуа’а,
ти си онзи с настръхващата козина.
О, Копачо! О, Вършачо е езерата!
О, велика рибо в моретата!
О, младо божество!
Древен напев за Камапуа’а, бога глиган,
който се превръща и в риба,
Хумухуму-нукунуку-а-пуа’а
18 юни 1866 г.,
в безименно село на брега на Южен Кона
Макар че бурята отмина, изглеждаше пълна лудост да напуснем сухата колиба и светлината на свещта, за да излезем в нощта заради настояванията на раненото дете, което твърдеше, че две безобидни птички били братя и шпиони на демона Пана-ева. И все пак го направихме.
Обсъждахме доста време, като преподобният Хеймарк и господин Клемънс се разпалваха все повече и повече. Свещеникът отхвърляше думите на детето като пълни глупости. Журналистът обаче твърдеше, че те не са по-абсурдни от всичко, случило се тази нощ. Аз си мълчах.