Въпросите, които задаваше Арабела, бяха трудни и съпругът й не знаеше отговорите. Имаше и други неща, които трябваше да се вземат под внимание. Англия, която вечно беше като трън в лапата на Северния лъв, както беше известна Шотландия, претърпяваше сериозна смяна на династиите. И не се знаеше как щеше да се отрази това на Шотландия. Хенри Тюдор, макар и категорично победил Ричард III, все още не беше седнал здраво на престола, въпреки женитбата си с Елизабет от Йорк. Братята на новата кралица бяха смятани за мъртви, а Хенри твърдеше, че последният жив представител на династията на предишните крале е арестуван и хвърлен в тъмница в кулата Тауър.
От Ирландия също идваха обезпокоителни новини. Говореше се, че младият Едуард Невил, момчето, което сега беше поредният граф Уоруик, е под сигурната закрила на великия граф Килдеър и че момчето в Тауър е някакъв самозванец. Джералд Фицджералд, осми граф Килдеър, беше главният представител на Ирландия. Беше член на най-могъщото англонормандско семейство в Ирландия и притежаваше повече земи, отколкото някой в Ирландия от времето на крал Брайън Бору беше притежавал. Дали щеше да подкрепи момчето в борбата му против династията на Тюдорите? Дали това момче наистина беше настоящият граф Уоруик, или беше самозванко? Не. Самата Англия още не беше извън опасността от гражданска война.
Граф Дънмор добре разбираше гледната точка на по-големия си полубрат по отношение на този проблем. Англия нямаше нужда и от проблеми зад граница, затова сега беше благоприятният момент да сключат мир. От друга страна, времето беше също толкова подходящо да ударят Англия, която, заета да разрешава собствените си трудности, ще бъде безпомощна да се защити срещу тях… А дали беше така? Каквито и да бяха англичаните, те бяха добри воини, помисли си с недоволна гримаса Тевис Стюарт.
Двамата решиха да останат още малко в двора. Арабела успя да запази спокойствие в присъствието на граф Ангъс, макар и да не й беше лесно. Арчибълд Дъглас се възстанови от шока, който изпита, когато беше предизвика на дуел от една жена. Макар и със закъснение, той схвана смешното в положението и сега му доставяше огромно удоволствие да се шегува с графиня Дънмор. Всички в двора ги наблюдаваха внимателно, защото нямаха търпение да дочакат второ избухване.
— Той няма да успее да ме предизвика — каза един ден Арабела на краля. — Обещах на Тевис да не показвам отново нрава си пред вас, сир, а аз съм жена, която държи на дадената дума.
— Тогава ще трябва да измислиш друг начин да го спреш, момиче — каза й кралят. — Сигурен съм, че ще се сетиш.
— И Ваше величество няма да възрази? — попита Арабела. — Знам, че графът е влиятелен мъж и е важен за вашата кауза.
Кралят се засмя.
— Ангъс е предан на Шотландия, но това не означава, че е предан и на мен.
— Но вие представлявате Шотландия, сир! — извика Арабела.
Джеймс III се засмя тъжно.
— Аз съм крал на Шотландия, момиче, а това невинаги означава, че въплъщавам в себе си Шотландия, макар и да би трябвало да е така. — Той потупа малката й длан, която, във вълнението си, тя беше поставила върху ръкава му. — Ако измислиш как да отмъстиш на Арчи, мила моя, не ми казвай предварително, за да не ме измъчва чувство за вина. И преди всичко, бъди много внимателна. Трудно е човек да се ядоса на шега, която е изиграна добре, макар и да е насочена срещу него.
Цели няколко седмици Арабела мисли каква шега да изиграе на граф Ангъс и най-после измисли. Арчибълд Дъглас имаше поне една слабост. Обичаше плодове. Плодовете бяха рядкост в Шотландия през зимата. А сега беше периодът на Великите пости, което още повече влошаваше нещата. Постеха всеки ден, освен в неделя, която, като почивен ден на Бога, беше смятана за празник. С помощта на Флора, чиято по-голяма сестра работеше в замъка „Стърлинг“, Арабела успя да се сдобие с пресни смокини. С Лона до себе си, графиня Дънмор се осмели да влезе в кухнята на замъка и да приготви смокините със захарен сироп. Тя изцеди плодовете, издълба ги и във всеки един от тях сложи бадемова ядка. А после оваля плодовете в кристална захар. После взе малка сребърна купа и постави в нея така приготвените смокини. Лона една се сдържаше.
— Той ще се сдобие и с втора изненада, когато захапе смокините, лейди, да, точно така — каза тя и се изкикоти.
— Мисля, че след това — каза Арабела — Арчибълд Дъглас ще ме остави на мира Не знам колко дълго още ще успявам да сдържам темперамента си, защото през последните няколко седмици той започна да изчерпва търпението ми.
— Мога само да се надявам — каза Флора, — че съпругът ви няма много да се ядоса на постъпката ви, милейди.