— Мисля, че Тевис ще бъде доволен и дори ще му олекне — засмя се Арабела. — Той най-добре от всички разбира колко усилия ми струва да запазвам спокойствие в присъствието на граф Ангъс.
В неделя вечерта в Голямата зала граф Ангъс отново се опита да принуди графиня Дънмор да покаже на какъв силен гняв е способна, но Арабела само се засмя.
— Милорд — каза тя, — не искам да се карам с вас. Наистина не искам. И за да ви покажа добрата си воля, ви приготвих, съвсем сама, със своите две ръце, подарък. Като знам колко много обичате плодове, успях да взема за вас пресни смокини и ги приготвих така, както ме е учила майка ми. — Тя се завъртя. — Лона, донеси сребърната купа на лорд Дъглас.
— Е, мадам — отговори граф Ангъс, напълно обезоръжен, — това наистина е изненада.
Той сведе поглед към лицето й и отново си помисли, за кой ли път през последната седмица, че тя е изключително красива. Не приличаше на огромните и здрави шотландки.
В дребния й ръст имаше нещо особено вълнуващо. Тази вечер носеше рокля от яркочервено кадифе, на чийто фон бялата й кожа изпъкваше по-добре. А русата коса със сребристите нишки не приличаше на нищо, което той беше виждал. И зелените й очи бяха така загадъчни.
— Сър — каза Арабела със сладък гласец, — не сме деца и не бива да се караме повече пред техни величества. Като започнахме спора си пред всички, трябва и да го приключим пред всички. Така мисля аз, а вие?
Арчибълд Дъглас се питаше дали устата й, които приличат на розова пъпка, целуват сладко. Дълбоко в сърцето си знаеше отговора.
— Значи признавате, че съм ви победил, мадам? — запита я той, като не можеше да не почувства леко радостно вълнение.
— Не мисля, че като показвам сега добрите си маниери, милорд, се признавам за победена — отговори спокойно Арабела, докато всички около тях бяха изненадани, че тя не изпадна в силен гняв. — А, ето я и моята Лона със сребърната купа, милорд. — Графиня Дънмор пое красивата купа от ръцете на слугинята си и я подаде на лорд Дъглас с усмивка.
Той се поколеба, а после каза:
— Как да съм сигурен, мадам, че не се опитвате да ме отровите?
Арабела комично завъртя очи към тавана, с което даде на всички събрали се да разберат, че графът прилича на малко глупаво дете. Взе два месести плода от купата, сложи единия в устата си, а другия предложи на кралицата, която го прие без колебание. Когато изяде сладкия плод, тя се усмихна невинно на граф Дъглас и рече:
— Ето, милорд! Сама изядох един плод, а друг дадох на кралицата. Не мислите, че бих навредила на себе си и на кралицата, нали? Няма ли сега да приемете подаръка ми, за да приключим веднъж завинаги караниците си?
Граф Ангъс се усмихна доволен на графиня Дънмор.
— Много добре, мадам — каза той сърдечно и сложи един плод в устата си. Очите му блеснаха, той някак набързо сдъвка и глътна смокинята. — За Бога, мадам! Много са вкусни! Няма да оставя нито една, нито пък ще дам на другиго да ги опита! — И той започна бързо да слага плодовете в устата си и да ги гълта. Веднага щом глътнеше единия, налапваше другия.
Арабела направи реверанс на граф Ангъс и се отдалечи. Изведнъж разбра, че съпругът й е застанал до нея. Той я хвана за ръката и прошепна в ухото й.
— Не ми каза, че си приготвила нещо за Ангъс, мила. Защо ли се питам какво всъщност си направила?
— Не се тревожи, мили. Не съм го отровила, макар много да се изкушавах да го направя — отговори му тя дяволито.
— А какво си направила?
— Просто го пречистих, милорд.
— Какво! — Граф Дънмор се спря на място.
— Пречистих червата му — повтори Арабела. — Но не се тревожи, съпруже. Плодът, който изядох аз, и онзи, който дадох на кралицата, бяха безопасни.
Граф Дънмор избухна в смях.
— Момиче — успя да каже той през радостни сълзи, — по-добре да те измъкна оттук, защото Ангъс ще те убие, сигурен съм.
— Няма да е в състояние да го направи — отговори му Арабела. — Освен това тази вечер още не съм оказала нужното внимание на техни величества. И за нищо на света не бих пропуснала онова, което ще се случи, Тевис. Сигурна съм, че ще ми позволиш да се насладя на победата си.
— Най-вероятно ще ми се наложи да защитя живота ти. — Той се засмя и я придружи до подиума на техни величества. Арабела направи грациозен реверанс, а той се поклони тържествено на брат си.
— Смокините наистина бяха превъзходни — каза кралицата. — Няма ли да ми дадете рецептата, мила?
— Разбира се, Ваше величество, но тези, които изядохме ние, са малко по-различни от онези, които граф Ангъс толкова лакомо изгълта. Страхувам се, че ще се почувства малко неразположен — каза Арабела.