Кралят се засмя, защото точно в този момент от устата на Ангъс излезе див рев. Изведнъж в Голямата зала на замъка „Стърлинг“ настана гробна тишина. Тълпата се раздели на две, като по този начин образува коридор. Граф Ангъс, превит на две, запълзя към графиня Дънмор.
— Отровили сте ме! — изрева той, като се хвана за стомаха.
— Не, сър, не съм! — отвърна Арабела с добре изигран, премерен гняв. — Нали виждате, че аз и кралицата не сме в същото състояние?
Граф Ангъс почувства как нещо здраво стяга червата му и жалостиво простена.
— Отровили сте ме — повтори той.
— Отново ви казвам, милорд, че не съм — отговори Арабела. — Просто ви дадох очистително — каза тя сладко.
— Очистително? — Думите достигнаха до съзнанието му в паузата между две свивания на стомаха му. — Дали сте ми очистително? — Той беше възмутен.
— Да, милорд, пречистих ви — каза Арабела. — Майка ми, Бог да даде мир на душата й, ме е учила, че когато човек е пълен с нездравословна жлъч, трябва да се пречисти, да се освободи от нея. Вие, милорд, имахте нужда от оздравителна терапия. Направих нещо добро за вас. Предлагам ви, милорд, да поднесете извиненията си на техни величества, защото след малко няма да сте в състояние да го направите. Ще имате спешна нужда от тоалетна.
През красивото лице на граф Ангъс пробяга спазъм, който потвърди истинността в думите на графинята. По челото му избиха капчици пот.
— Мадам — каза задъхано той, — бих ви пробол с меча си, но, за съжаление, не го нося в присъствието на кралските особи. Предавам се, Арабела Стюарт. Предпочитам да бъдете моя приятелка, отколкото враг.
Лицето му позеленя. Той прибързано се поклони на краля и кралицата и избяга навън от залата. При това нещастно негово бягство, събралите се избухнаха в смях.
— Не мисля, че Арчи ще те тормози повече — отбеляза шеговито кралят.
— Аз също няма да се карам с него, сир — отговори Арабела.
— Този ваш отговор ме шокира, мила моя — пошегува се и кралицата.
— Наистина, това няма да се случи повече, Ваше величество — обеща тържествено Арабела.
Кралицата се засмя.
— Ах, чичо, сигурно е много забавно да си женен за тази моя леля — каза принц Джеймс, който незабелязано се беше присъединил към тях. — Номерът беше превъзходен, мадам!
— Мислех, че харесвате граф Ангъс — отбеляза Арабела.
— Да, харесвам го — отговори Джейми. — Точно затова съм сигурен, че когато червата му го оставят на спокойствие, той ще оцени шегата ви по достойнство.
— Но това поведение не е достойно за графиня Дънмор — изръмжа недоволно Тевис Стюарт.
— Аз не съм те молила да ме направиш своя съпруга — отвърна му остро Арабела. — Ти беше този, ако си спомняш, който ме открадна от дома ми и ме принуди да застана пред олтара.
— И по този начин те спасих от сър Джаспър Кийн — каза Тевис Стюарт. Не можа да се сети за по-добър отговор, а не можеше да отрече истинността на думите й. — Може би трябваше да те оставя да се ожениш за него, защото, в такъв случай, вече можеше да съм приключил с отмъщението си. Ти щеше да убиеш копелето, преди да е изтекла и година от сватбата.
— Тогава е по-добре да внимаваш, милорд, нали? От нашата сватба не е минала и година — пошегува се Арабела с присвити като на котка очи.
Изведнъж той се засмя, защото почувства как възбудата се надига между телата им.
— Може би аз ще успея да те убия първи, любима — прошепна той, — защото със сигурност знам как да го направя.
Тя също се засмя. Държаха се така, като че ли бяха напълно сами.
— Да, съпруже мой — съгласи се тя, — много добре знаеш как да ми докараш сладка смърт.
Страстта, която се разгаряше между телата им, вече беше осезаема и за околните. Принцът почувства завист да пробожда сърцето му. Въпреки че Арабела му беше дала ясно да разбере, че не би предала честта на съпруга си, желанието на Джейми Стюарт да я притежава не беше намаляло. Беше си дал клетва, че един ден ще я има. Не знаеше как ще го постигне, но на всяка цена щеше да го направи. Кралица Маргарет, макар да не проронваше и дума по въпроса, знаеше каква е репутацията на сина й. Тя видя плътското желание, изписано по лицето на най-голямото си дете, и изпита истинска тревога.
— Ваши величества — каза граф Дънмор и се поклони на брат си и снаха си, — ще разрешите ли на мен и съпругата ми да тръгнем към дома си?
Кралят и кралицата кимнаха едновременно в знак на съгласие. Когато графът и съпругата му се отдалечиха, кралица Маргарет каза:
— Той е толкова дълбоко влюбен в нея, че изпитвам съжаление към него.
— Защо, мамо? — попита принц Джеймс.