— Мъжете са естествените господари на тази земя — каза лейди Флеминг.
— Защо? — попита Арабела.
Лейди Флеминг, която беше умна жена и която всички смятаха за особено мъдра, за първи път в живота си не можеше да намери думи, с които да отговори на снаха си. Дъщеря й и другата й снаха бяха смутени и объркани от простичкия въпрос на Арабела.
— Може би защото Бог е повелил така — каза най-накрая отец Колин.
— А откъде знаете, че е така? — каза Арабела. Мнението на църквата не можеше да я обърка.
— Защото мъжете, по природа, са по-умни от жените — каза Доналд Флеминг войнствено. Той все още не беше приел напълно Арабела и сегашните й въпроси само затвърждаваха правото му да не й вярва.
— Наистина ли, Доналд? И защо да е така? Защото са по-едри от жените или може би онова темпераментно малко червейче, което виси между краката ви, ви кара да мислите така? Не знаех, че гордостта и членът на мъжа свидетелстват за неговия интелект.
Лорд Флеминг избухна в смях. Беше развеселен не само от думите й. Изражението, изписано на лицето на втория му син, беше наистина комично. Доналд, който винаги имаше мнение по всички въпроси, който винаги имаше какво да каже, сега наистина беше принуден да замълчи.
— Арабела — каза той, когато най-после овладя веселостта си, — заклевам се, ти си повече шотландка, отколкото англичанка. Нашите жени са известни с прямотата си, а ти не се опитваш да скриеш нито мислите, нито чувствата си от нас, нали, момиче?
— Не исках да бъда нагла, милорд — отговори му Арабела. — Но просто не виждам причина жените да не бъдат господарки на живота си. Нима не аз съм тази, която знае какво е най-добре за мен?!
Графът прегърна младата си съпруга.
— По традиция, мадам, графовете Дънмор са много загрижени за всичките си хора. Но техните съпруги ръководят семейството и се грижат за всичко, което го засяга.
— Но ти винаги ще имаш последната дума, Тевис. Ти ще ми налагаш волята си винаги, когато пожелаеш, нали? — каза разпалено Арабела. — Не! Аз искам сама да управлявам живота си!
— Никога няма да ти преча да изпълниш това свое желание, мадам — каза й графът, — ако, разбира се, твоите желания не ме застрашават по някакъв начин. В замяна ще очаквам същото от теб. Мисля, че сделката, която ти предлагам, е честна и почтена. Не мислиш ли и ти така?
— Да, милорд, съгласна съм — отговори тя и усмивка озари красивото й лице.
— Глупости! — каза с раздразнение Доналд Флеминг. — Ако беше моя съпруга, щях да я нашаря с пръчката. Ти я разглезваш, Тевис. Рано или късно, тя ще те направи на глупак.
— Ако бях твоя съпруга, Доналд Флеминг, досега щях да съм сложила отрова в бирата ти — отговори му Арабела не по-малко раздразнено. — Всеки мъж, който се осмели да вдигне оръжие срещу мен, ще го намери забито в сърцето си или счупено в главата си!
— Графиня Дънмор говори като истински боец — каза нейният съпруг с усмивка и страстно я целуна.
Доналд Флеминг подбели очи от яд. Тази негова снаха англичанка беше жената с най-силна воля, която познаваше. Тя му лазеше по нервите. Не можеше да разбере защо най-големият му брат се примирява с това положение. Майка му го потупа успокоително по ръката.
— Не се вълнувай, момчето ми — каза тя тихо — Един ден ще срещнеш момиче, което ще ти се стри прекрасно, независимо от онова, което прави или казва. Всичко в нея ще ти харесва. Това е любовта, Доналд.
— Ако любовта прави мъжа по-малко мъж — недоволно изръмжа Доналд, — не бих искал да я срещна мамо Не бих желал да изпадна в такова положение.
— Това, че даваш известна свобода на жената не те прави по-малко мъж, Доналд. Ти самият някой ден ще го откриеш — каза му лейди Флеминг с всезнаеща усмивка.
— Не знам кое момиче би се съгласило да се омъжи за Доналд — каза тихо Арабела на съпруга си. — Той прилича на огромно, тромаво и злобно куче.
— Той има също така и добри качества — каза й графът.
За изненада на Арабела едно от добрите качества на Доналд се разкри съвсем скоро. Алис и Мег родиха само в разстояние на няколко дни в края на септември. И двете бебета бяха момчета. А Доналд толкова много ги обичаше, че любовта му към тях го правеше уязвим. Този огромен мъж беше очарован от малките бебета. Когато ги гледаше, чертите на лицето му омекваха. Той се разтапяше от нежност. Стана кръстник на децата. Арабела беше готова да се закълне, че видя сълзи в очите му, докато държеше децата над купола в деня на тяхното кръщение. Лона също беше изглупяла от любов по децата. Използваше всяка възможност да ги гушне в прегръдките си и да започне да им гука Отначало Арабела беше изненадана, защото Лона, която идваше от многодетно семейство, никога досега не беше показвала такъв интерес към децата. А после изведнъж й хрумна мисълта, че може би приятелката й от детинство е влюбена. Но Лона не беше споделила нищо с нея. А Арабела беше сигурна, че тя би споделила, ако беше така. Въпреки това графиня Дънмор реши внимателно да наблюдава младата си камериерка. Наистина, беше длъжна да го направи. Не можеше да позволи дъщерята на Фицуотър да бъде съблазнена, докато е на служба при нея!