Най-после търпението на Арабела беше възнаградено на празника Мартинов ден, който се празнуваше на единайсети ноември. Забеляза колко силно се беше изчервила Лона, защото младият Фъргюс й помагаше да внесат огромна кошница ябълки в залата. Фъргюс! Разбира се, помисли си тя и на устните й разцъфна усмивка. Винаги, когато не беше зает със задълженията си, Фъргюс се навърташе около тях. Една вечер, докато седяха в залата и слушаха свирнята на гайдаря, Арабела тихо прошепна на съпруга си:
— Младият мъж, който първи доведе при нас Лона и нейния брат, Фъргюс. Какво можеш да ми кажеш за него, съпруже?
Графът се замисли, а после очите му светнаха и Арабела разбра, че си е спомнил.
— Фъргюс Макмайкъл. Добро момче и с добро богатство. Мъж воин. Един ден ще стане капитан, така мисля аз.
— Има ли съпруга?
Графът пак се замисли. След миг поклати глава.
— Не. — А после погледна внимателно съпругата си. — Защо проявяваш такова любопитство към него?
— Мисля, че Лона му е хвърлила око. А и той, изглежда, проявява интерес към нея. Искам да бъда сигурна, че той няма да отнеме честта й, че няма да разбие нежното й сърце, милорд. Лона е не само моя слугиня. Тя ми е приятелка.
— Ще говоря с момчето, мадам, и ще се уверя, че ще ухажва Лона, както си му е редът — обеща графът.
На следващата сутрин Фъргюс Макмайкъл беше повикан при Негово благородие. Тевис Стюарт не си губи времето в празни приказки, а пристъпи направо на въпроса.
— Би ли искал да ухажваш момичето, което е на служба при съпругата ми, момче?
Момъкът се изчерви, но не сведе поглед.
— Да, господарю.
— А свободен ли си?
— Да, господарю.
— Тогава имаш моето разрешение, а и това на господарката си. Но няма да съблазняваш Лона, нито ще й причиниш срам, разбра ли?
— Не, господарю, никога!
— Значи се разбрахме — каза графът и освободи служителя си.
Тевис Стюарт предаде разговора на съпругата си още същата нощ, докато лежаха сгушени в прегръдките си.
— Надявам се, че той ще направи твоята Лона толкова щастлива, колкото ти направи мен, Арабела — прошепна тихо той и я целуна по челото.
А на следващия ден Лона отиде при господарката си и каза:
— Имам ухажор, Бела! — Беше се изчервила, а очите й блестяха от щастие. — Не се осмелявах дори да мечтая, че той ще погледне на мен по този начин, но ето че дори неизказаните ми мечти се сбъднаха!
— Да не би да е онзи красив воин, Фъргюс Макмайкъл? — попита Арабела.
— Откъде знаеш?!
— О! — възкликна Арабела. — Забелязах как те гледа той през последните няколко месеца, Лона, затова помолих съпруга си да се увери, че намеренията му към теб са почтени. Сега съм сигурна, че са. — Тя се засмя и дяволито добави: — Но не чак прекалено почтени!
Лона се изкикоти и сподели със своята господарка и приятелка:
— Ръцете му са сръчни, Бела, а целувките — сладки, кълна ти се!
— Ще се омъжиш ли за него, ако те помоли?
— Може би. — Лона се усмихна. — Но първо ще го оставя да ме ухажва известно време. Това ми харесва. О, Бела, той има най-сините очи на света!
Дойде зимата. А Шотландия беше завладяна от странно спокойствие. Кралят все още оплакваше починалата си съпруга. От нейната смърт бяха изтекли шест месеца. Благородниците, които бяха в Лондон и все още преговаряха за мир, сериозно се замислиха дали Елизабет Удвил не би могла да заеме мястото на Маргарет Датчанката. Новините винаги стигаха първо до „Дънмор“, защото пратениците, които идваха от Англия, винаги спираха за почивка в замъка. Братът на краля беше известен с предаността и гостоприемството си. Арчибълд Дъглас, чийто замък „Хермитидж“ също беше разположен в близост до границата, с раздразнение разбра, че не го смятат за чак толкова щедър домакин. Беше принуден да се отбива в „Дънмор“, за да узнае новините от първа ръка. Беше разбрал, че само тогава може да разчита на тяхната достоверност.
— Елизабет Удвил ще унищожи брат ти — каза той на Тевис Стюарт една вечер, докато се наслаждаваше на превъзходното вино на графа в Голямата зала на „Дънмор“. — Говорят, че тя е жена на силните страсти. Тя въобще не е по вкуса на Джейми, макар че той може би ще е доволен да се ползва от услугите й.