— Не умея да бъда търпелива — каза тя тихо.
— Значи трябва да се научиш на това, любима, ако искаш да се справиш с хората, които са на власт. Онези, които са на върха, притежават властта само защото са в състояние да контролират нетърпеливите и беззащитните. Уязвимостта на другите само засилва тяхната власт.
— Когато аз бях наследница на „Грейфеър“ — каза Арабела, без да бърза, — аз притежавах властта, която ми даваше моето положение. Но вече не притежавам тази власт и това ме ядосва! Тогава поне можех да се грижа сама за себе си и да се разпореждам с живота си. А вече не мога.
— О, любима — отговори й графът, — не позволявай на подобни мисли да тровят живота ти. Ако непрекъснато мислиш за това, няма да бъдеш щастлива. А аз искам да бъдеш щастлива и доволна. Имаме красива дъщеря, любима, и съм ти благодарен за това. Сега се опитай да заспиш, защото дори лесното раждане е изтощително.
Той я стисна по-здраво в прегръдките си и я целуна. Арабела въздъхна и затвори очи, но не можеше да сложи край на мислите, които се въртяха в ума й. Искаше да получи обратно „Грейфеър“ и това не беше просто прищявка. Мисълта, че сър Джаспър Кийн се разхожда гордо и се хвали с това, че е собственик на крепостта, която беше предавана по наследство в нейния род вече няколко стотици години, беше непоносима. Той нямаше права над „Грейфеър“. Чисто и просто я беше откраднал. Ако искаше да има дом, трябваше да построи наново „Нортби Хол“. Беше сигурна, че с чара си и красивото си лице той можеше да заблуди и някоя друга невинна глупачка така, както беше заблудил нея и нейната майка. А може би щеше да си намери друга глупава, но богата вдовица, за която да се ожени. Да прави каквото си ще, но тя трябваше да си върне „Грейфеър“. Заради дъщеря си!
Нейната дъщеря. Думите отекнаха странно в съзнанието й. Тя има дъщеря, тя е майка! През дългите месеци, през които беше носила детето, тя не можеше да осъзнае ясно това чудо. Всичко й се струваше нереално. Но сега, сега не можеше да отрече действителността! Как би могла да не повярва на ушите си, които чуваха гукането на детето?! За първи път графиня Дънмор изпита майчинската любов, майчинската загриженост. Сега „Грейфеър“ принадлежи на лейди Маргарет Стюарт и никой, реши Арабела, не може да лиши дъщеря й от правото на наследство! Маргарет трябва да има братя, помисли си тя, а сънят вече вземаше надмощие над нея. Поне шестима силни братя, които да бъдат точно копие на баща си. Някой ден, реши Арабела, някой ден, когато още неродените й синове пораснат, те ще преминат границата с въоръжените си хора, с братовчедите си Флеминг и Хамилтън и ще изгорят до основи новопостроения дом на сър Джаспър Кийн, новия „Нортби Хол“. Арабела се усмихна доволно и потъна в сладък сън.
Като разбра, че съпругата му е в здравите прегръдки на Морфей, графът внимателно стана от леглото и я зави. Спря се за малко, загледан в дъщеря си, а после с усмивка и на пръсти излезе от стаята.
— Тя спи — каза той на Лона, която търпеливо чакаше пред вратата. — Вече можеш да влезеш. Грижи се за моята Меги, момиче.
— Ще се грижа, милорд. О, толкова е вълнуващо! Бих искала бедната лейди Роуина да беше тук и да можеше да види внучката си. Но вашето бебе ще има лейди Марджъри.
— Да — съгласи се графът. — И никак не се съмнявам, че майка ми ужасно ще разглези моята Меги.
Лона се изкикоти и бурно закима с глава. Лейди Марджъри Флеминг вече беше показала сигурни признаци на сляпа любов към двамата си внуци. Това беше първата й внучка и, без съмнение, щеше да бъде нейна безспорна любимка.
Графът се върна в залата и видя, че майка му току-що е пристигнала. Слугата тъкмо поемаше пелерината на лейди Марджъри. С нея бяха сестра му Алис и снаха му Мег.
— Е? — попита го тя, като бързо се приближи. — Как е Арабела? Докъде е стигнало раждането? Удобно ли се чувства? Трудно ли й е да понася болките? Не исках да го казвам досега, но през цялото време се моля тя да не е като бедната си майка.
— Имаме дъщеря — каза Тевис Стюарт и се засмя. — Прекрасно, здраво дете, мамо. Има същата златна коса като моята избухливка, а също така и нейния горещ темперамент.
— Какво? Защо не ме повикахте по-рано? — каза лейди Марджъри.
— Защото нямаше време. Флора ми каза, че за моята съпруга раждането е много лесно и тя ще ме дари с много деца. Арабела имаше за кратко болки и роди бързо. Нямаше много суетня около нея.
— Да, милейди, вярно е — каза Флора, която току-що беше влязла в залата. — Бебето излезе толкова лесно, колкото гроздовото зърно от кожата си. Веднага щом се възстанови, ще може да забременее със следващото дете. А следващото ще бъде момче, вярвам, го! — Флора се усмихна широко.