— Тя взе ли каретата? — попита той.
— Не, замина на кон — каза Флора. — Нямаше да замине, ако вие бяхте изпълнили дълга си към лейди Меги, милорд.
— Не е сега моментът да се разговаря с Джейми — изрева той на камериерката, която обаче ни най-малко не се стресна.
— За тези неща никога не би имало подходящ момент, милорд. Кралят е добър човек. Цял живот сте се тревожили за неговите деликатни чувства. Ако кралят е мек човек, както говорят, то е, защото всички се държат с него като с такъв. Но той не се отнася така с хората, той не се тревожи за техните чувства. Винаги е приличал на огромен тромав звяр, когато са били замесени хора и техните чувства. И вие го знаете. Той обижда тези, които биха му били от полза, и облагодетелства онези, които търсят само лични облаги. Той не притежава здрав разум. Господарката беше права, като замина за Единбург, за да търси правата на дъщеря си. През пролетта ще започнат разправиите и кралят няма да има време да показва любезността си към когото и да било.
— Наистина ли, Флора, и откъде знаеш всичко това? — попита я графът.
— Всички обикновени, прости хора го знаят, милорд. Не е ли било винаги така?
Нейните думи дадоха на Тевис Стюарт повод за размисъл. Когато поразмисли, той разбра, че думите й са правдиви. Племенникът му вече беше пораснал. Не беше съзрял напълно, но беше достатъчно голям, за да бъде манипулиран и използван срещу баща си. Но все още не можеше да управлява сам, без ръководство и подкрепа. Граф Дънмор знаеше откъде ще дойде напътствието към младия крал. От Арчибълд Дъглас, от фамилията Хоумс или Хепбърн, от други семейства, които живеят по границата. Ако бъдеше направен опит да свалят брат му от трона, щеше да му се наложи да вземе страна, Тевис Стюарт го знаеше. И какво щеше да прави тогава? Честно казано, в този момент не знаеше.
Замисли се дали да не тръгне след съпругата си. Реши, че ще изглежда като глупак, ако се втурне след нея, и че най-вероятно тя е имала и това предвид, като е тръгнала сама да се види с краля. Беше едновременно и ядосан, и разтревожен, защото не знаеше как ще я приемат в двора. След смъртта на кралицата дворът се беше превърнал изключително в място за мъже. Дали Арабела щеше да успее да се справи при тези обстоятелства?
А Арабела, въпреки че нямаше опит, се справяше много добре. Беше стигнала до столицата, придружена само от Лона и шепа въоръжени мъже, които да я защитят при нужда. Беше отишла незабавно в замъка и беше поискала аудиенция от краля. Той беше очарован да види приятелско лице, защото скучаеше.
— Арабела, момиче — каза кралят и се усмихна мило на снаха си, която направи реверанс. — Къде е брат ми? Не е дошъл с теб?
— Тевис преследва вълците, господарю — отговори със сладък гласец Арабела. — Аз дойдох сама в Единбург, за да искам услуга от Ваше величество.
— Аз съм много привързан към Тевис Стюарт — отговори кралят — и няма да направя нищо, което не му се харесва. Дори за теб, момиче. Не сте на различно мнение с него, нали?
— Не, сир — каза Арабела. — По този въпрос аз и съпругът ми сме в пълно съгласие. Само дето Тевис мисли, че не би могъл да ви безпокои в този момент. А аз мисля, че макар въпросът да е от съществено значение за нас, за вас е толкова дребен, че не може да ви причини никакво неудобство. Затова дойдох в Единбург, сир, защото мисля, че ще се съгласите с мен.
— А знае ли за това съпругът ви, мадам? — осведоми се кралят.
— Оставих му бележка, сир — отговори невинно Арабела.
Кралят избухна в смях. Не можеше да отрече, че истински се забавлява. От смъртта на съпругата си не беше намирал нещо за толкова забавно.
— Оставила му бележка — продължи да се смее той, като сръга в ребрата любимеца си, Джон Рамзи, граф Ботуел. — Обзалагам се, че брат ми вече забива пети в хълбоците на коня и се носи по пътя за Единбург! Хи! Хии!
— Наистина ли, милорд — отговори Рамзи с тон, който подсказваше, че се отегчава.
— Е, момиче — каза най-накрая кралят, успял да овладее изблика на смях, — какво искате от мен?
— Вие знаете историята за това, сир, как моят съпруг ме отвлече от дома ми. Да ви кажа истината, нашият брак е щастлив и аз не съжалявам. Но бях наследница на „Грейфеър“. Аз съм последната от рода Грей. Макар Тевис никога да не се е оплаквал, аз не му донесох никаква зестра, защото „Грейфеър“ беше моята зестра. Когато съпругът ми ме отвлече, мъжът, за когото бях сгодена, се ожени за майка ми. Тя умря няколко месеца по-късно при раждане. Сега онзи мъж е отправил молба към Хенри Тюдор да узакони правата му над моята крепост. Но той няма никакви права над нея. Той е подъл. Искам да си получа обратно дома, Ваше величество. О, знам, че не мога да бъда господарка на „Грейфеър“, защото съм омъжена за шотландец, а крал Хенри не е глупак и няма да даде една от граничните си крепости на шотландски граф. Но ще бъда доволна, ако дъщеря ни Маргарет може да влезе в крепостта като господарка. Ще позволя на крал Хенри да омъжи дъщеря ми за мъж по негов избор и ще я изпратя в семейството на младоженеца, когато навърши шестата си година. Тогава крепостта ще остане в ръцете на фамилията Грей, както и трябва да бъде, Ваше величество. Нима не бихте преговаряли с английския крал, за да защити правата на племенницата си, господарю? Сигурна съм, че той ще се вслуша във вашата дума, защото аз съм без значение за него. — Арабела вдигна поглед, изпълнен с доверие, към лицето на краля.