— Знаех си, че не се нуждаете от мен, за да се справите с принца — беше се засмял той, когато тя му беше разказала какво се е случило.
— О, милорд, имах нужда от вас — каза му тя. — Бях ужасена и не знаех как да се измъкна, когато принцът безцеремонно сложи ръце на раменете ми. Бях толкова ядосана, че той се принуди да ме остави да си отида. Не мисля, че Джейми Стюарт е свикнал с женския гняв.
— Той е виждал ядосани жени само когато им е отказвал — избухна в смях граф Ангъс.
— Той е дяволски настоятелен — каза недоволно Арабела.
— Един ден той ще стане добър крал — отговори графът.
Арабела изпита неземно щастие, когато видя пред себе си кулите на замъка „Дънмор“. Беше отсъствала от къщи десет дни. Дъщеря й ужасно й липсваше. Но първо трябваше да се сдобри със съпруга си, който, без съмнение, беше много ядосан. Графиня Дънмор смело, с наперена походка, влезе в Голямата зала и се изправи лице в лице с Тевис Стюарт.
— Е, мадам, успя ли да получиш от моя брат това, което искаше? — попита я той.
— Да — отговори му тя и му хвърли навития на руло пергамент.
Граф Дънмор го разви и бързо прегледа съдържанието му.
— За Бога, моя сладка избухлива женичке, успяла си да накараш Джейми да действа, а? Но това, разбира се, не означава, че ще успееш да спечелиш „Грейфеър“ за нашата Меги. Ясно ти е, нали?
— Ще взема обратно „Грейфеър“, Тевис. Кълна се! — каза му тя. — Крепостта беше моята зестра, а сега ще бъде зестра на Меги. Няма да позволя на Джаспър Кийн и хората му да се разпореждат там! По-скоро сама, със собствените си ръце, ще разградя крепостта камък по камък, отколкото да позволя на онова копеле да живее там! — И тя се хвърли в прегръдките му. — О, толкова е хубаво, че отново съм у дома, любими!
— Господи, каква жена си ти, мила! — възкликна той и я взе на ръце.
— Милорд! — запротестира тя. — Още не съм видяла Меги.
— Ще я видиш утре сутринта — отвърна той и понесе съпругата си нагоре по стълбите.
— Липсвах ли ти, милорд? — попита тихо Арабела, поемайки в уста крайчеца на ухото му.
— Змия! — изръмжа недоволно той.
— Хвана ли вълка? — И тя захапа вече не така нежно плътта му.
— Да, по дяволите, любима! Да, да — отговори той на всичките й въпроси.
— И ще признаеш ли, че ти грешеше и че аз бях права по отношение на краля? — притисна го тя.
— Само ако ти признаеш, че си непокорна съпруга — отговори той и отвори с крак вратата на спалнята й. — Вън! — изрева той на Флора, която чакаше господарката си. Хвърли Арабела на леглото и скочи отгоре й. — Сега, мадам, вече мога да те целуна за добре дошла! — И устата му хищно завладя нейната.
Арабела въздъхна доволно и сластно се протегна, а после обви врата му с ръце.
— Ммм — измърка тя и въздъхна още по-дълбоко, когато той обсипа с топли целувки шията й. Той сръчно развърза роклята й и я хвърли на пода. Нетърпеливо сграбчи деколтето на долната й риза и я разкъса. Зарови глава между прекрасните й гърди. Тя се завъртя така, че той да може да целува и двете й гърди. Кожата й беше леко парфюмирана и много примамлива.
— Ах, любима, любима — нададе стон той, а ръката му нетърпеливо се пъхна под фустите й, плъзна се по копринената кожа на бедрото й и намери пулсиращата й сърцевина.
Тя изви тяло и нададе гърлен звук. Също пъхна ръка под полата му и погали члена му. Гали го настоятелно, докато той стана твърд и по-нетърпелив да я има дори от първия път. Устните им отново се срещнаха, езиците им се преплетоха. Той метна полите над кръста й, за да може да я обладае.
— Гледай в мен, моя страстна избухливке — простена силно той. — Гледай в мен!
Светлозелените очи на Арабела се впиха в тъмнозелените очи на съпруга й. Очите й се разшириха от удоволствие и не се отделиха нито за миг от неговите, докато той навлизаше дълбоко в нея.
— Ах! — въздъхна отново тя, а после се усмихна, защото и той беше простенал в отговор. — Кажи ми, че ме обичаш, Тевис Стюарт — каза тихо тя.
— Обичам те, Арабела — каза той и топло се усмихна. — Да, обичам те, и ти много добре го знаеш.
— Да, знам го — прошепна тя, с устни, допрени до неговите. А после затвори очи, защото се понесе бавно на облака на удоволствието, което допирът на телата им пораждаше.
— Ах, избухливке — тихо, като стон, каза той. Движенията му бяха бързи, много бързи, защото търсеше удоволствието си. И когато то дойде, той, както винаги, беше внимателен. Не се отпусна върху нея, за да не й причини болка. Легна по гръб и я взе в прегръдките си. Арабела доволно въздъхна.