— Войната ще избухне още преди да дойде лятото — каза граф Ангъс на Тевис Стюарт. — Хоум няма да приеме решението на краля, а Джейми вече е отишъл толкова далеч, че не може да отстъпи, нито да направи компромис. Скоро и ние ще трябва да направим избора си. Кралят вече е изпратил принца в „Стърлинг“.
— Джейми? — попита граф Дънмор.
— Да. Ормънд и младият Джон са все още при татко си, но Джейми е отпратен по-далеко. Не му разрешават да излиза от портите на замъка. Говорят, че му позволяват да се разхожда само из градината и да прави някои и други упражнения, за да поддържа формата си — отговори Арчибълд Дъглас.
— Горкото момче! — изрази съчувствие Тевис. — С времето Джейми ще става все по-раздразнителен, особено щом не му позволяват да ходи на езда. — А после хвърли остър, проницателен поглед на граф Ангъс. — И какво ще направиш ти, Арчи, когато се стигне дотам, че бъдем принудени да вземем страна?
— Също като теб, Тевис, и аз ще чакам. Не ми е приятна мисълта за измяна.
Арабела, която беше в компанията на двамата мъже, седеше мълчаливо. Мълчанието й беше странно, защото тя винаги имаше мнение по всички въпроси. Вече беше обмислила ситуацията и беше стигнала до заключението, че макар на краля да липсваха много качества, той беше добър човек. Благородниците не биваше да го винят за това, че защитава интересите на Шотландия, а не техните собствени. Ангъс беше прекалено сигурен, че наближава въоръжен сблъсък. Мисълта за война я плашеше. Беше загубила баща си при подобни обстоятелства. Не й харесваше мисълта, че може да загуби и съпруга си.
В края на месец януари граф Хоум, заедно с лордовете Лил, Грей и Хепбърн от Хейлс, застана пред стените на замъка „Стърлинг“ начело на многоброен отряд. Лорд Хоум, въпреки че беше много ядосан на краля, беше известен като честен и извънредно смел човек. Принцът го посрещна радостно, или поне така се стори на онези, които присъстваха на срещата им. Джон Шоу, управител на замъка, каза на лордовете, че никой не може да влезе без разрешение от краля. Въпросът беше разрешен — отрядът бунтовници взе принца със себе си. Шоу не беше бунтовник. Той само беше толкова силно очарован от разума и чара на граф Хоум, че забрави да каже на краля за заминаването на принца.
Принцът и неговите привърженици се подслониха в замъка „Линлитгоу“ и зачакаха. Но нищо не се случи. Странно беше и това, че шотландските лордове не говореха за тези събития. Изведнъж те станаха несигурни. Не знаеха какво искат. Въпреки че Джеймс III не беше удобен за тях, струваше им се, че принцът е още много млад. Може би беше още неспособен да управлява. Джейми Стюарт и хората, които го подкрепяха, седяха и чакаха в замъка „Линлитгоу“ онези, които така и не дойдоха. Кралят замина на север, за да се увери във верността на северните лордове, като през цялото време демонстрираше пренебрежение към сина си и неговото прибързано, необмислено поведение.
Февруари беше сив и мрачен. Редуваха се дни на сняг и вятър с дни на меко, слънчево време. В резултат на това почвата се превърна в кал. До замъка „Дънмор“ достигна вестта, че принцът е болен.
— Винаги така се случва — каза граф Дънмор на съпругата си. — Когато е щастлив, Джейми е здрав като бик, но когато е нещастен, страда и физически от какви ли не неразположения — свиват го червата, боли го главата, вратът или пък всичките стави.
— Това е заради съвестта му, сигурно се чувства виновен — каза Арабела, която не изпитваше никакво съчувствие към принца. — Тръгнал е срещу баща си, заедно с онези, които са готови да въстанат срещу краля. Бих искала да отидеш при него и да го вразумиш, но знам, че не можеш да го направиш.
— Не, не мога — съгласи се той. — Ако се появя в „Линлитгоу“, ще се намерят хора, които да кажат, че подкрепям племенника си и съм против брат си.
През март времето се подобри и принцът, чието здраве също се подобри, отпразнува рождения си ден. Най-големият подарък за него беше пристигането на граф Ангъс под неговото знаме, който, съвсем скоро, беше последван и от граф Арджил. Кралете на Англия и Франция обаче изпратиха съобщения, с които критикуваха изправянето на принца срещу баща му. Кралят, придружен от армиите на северните принцове, се приближи на няколко мили до „Линлитгоу“, а основната кралска армия го следваше на четири-пет мили.
Имаше и малка схватка, в която армията на принца беше водена от граф Ангъс. Граф Хоум, за негово голямо разочарование, беше принуден да остане в замъка, за да защитава принца. Беше подписан мирен договор, според който кралят щеше да даде на принца големи пълномощия. Последният щеше да заема поста регент, докато стане достатъчно зрял, за да управлява. А когато настъпи този момент, кралят се задължаваше да отстъпи престола на наследника си. Договорът беше подписан от по четирима свидетели от всяка страна и едва тогава беше подпечатан. Но когато се прибра в Единбург, кралят заяви, че мирният договор е невалиден, и каза, че няма да отстъпи кралството без бой. Граф Дънмор най-после изпрати на племенника си бележка, с която му съобщаваше, че е на негова страна. Но го стори крайно неохотно.