— Ти не можеш да се ожениш за мен, Неди — каза Арабела. — Няма да бъде правилно.
— И защо не? — попита момчето.
— Защото, глупчо, ти си принц, а принцовете се женят за принцеси. Един ден ти ще бъдеш крал — каза Арабела. Гласът й издаваше известно раздразнение от факта, че той самият досега не е знаел това.
— Щом ще бъда крал — отговори момчето, а думите му показваха необорима логика, — защо не мога да те направя принцеса, за да се омъжиш за мен? Кралете могат да правят всичко, което пожелаят.
— Невинаги — каза баща му и макар че гласът му беше сериозен, очите му весело светеха. — Това, което Арабела иска да ти каже, е, че момчетата, които някой ден ще станат крале, трябва с браковете си да помогнат на страната. Твоята невеста ще дойде от страна, която може да помогне на Англия да победи враговете си. Тя дори може да бъде дъщеря на някой от враговете ни. Така твоят брак ще сложи край на споровете и несъгласията между двете държави. Тя ще има добра зестра не само в злато, но и в земи.
— Арабела има „Грейфеър“ — каза принцът.
— „Грейфеър“ — му каза Арабела — е малко имение, Неди. Твоят замък в Мидълхъм е пет пъти по-голям от него. Освен това, моят съпруг трябва да дойде да живее при мен, защото „Грейфеър“ помага за защитата на Средните блата от шотландците. А кралят трябва да пътува из цялото си кралство. Не мога да бъда твоя съпруга, но нима не можем да останем приятели?
— Предполагам, че можем — каза принцът, като че ли малко разочарован. Но после лицето му засия. — Искаш ли да видиш новите кученца, които най-добрата хрътка на татко току-що роди? Тя е тук, в колибата. Те са мои и мога да правя с тях каквото си поискам, така казва татко. Искаш ли едно, братовчедке Арабела?
— О, Неди, да! — отговори възбудено малкото момиченце, а после вдигна плах поглед към майка си. — Може ли, мамо? Може ли?
Роуина се засмя.
— Предполагам, че „Грейфеър“ може да приюти още една хрътка, Арабела. Да, щом Неди иска да ти даде кученце и кралят е съгласен, можеш да вземеш едно.
Двете деца изхвръкнаха от стаята, а любящите майки гледаха разнежено след тях. Кралят се засмя тихичко.
— Твоето малко момиченце има глава на раменете си, Роу. Предполагам, че прилича на баща си.
Кралицата и лейди Грей също се засмяха. Когато бяха деца, те ходеха заедно на училище. Роуина Невил никога не бе била добра в усвояването на науките. Едва можеше да чете и пишеше името си с разкривени букви, а задачите й по математика никога не бяха правилно решени. Но в уменията, които трябваше да притежава всяка домакиня, нямаше равна на себе си. Нямаше рецепта, готварска или медицинска, която да не може да приготви с рядко съвършенство. Сапуните, които приготвяше, бяха меки като коприна, консервите и сладката й не можеха да се сравнят с нищо, а бродериите й бяха същинско изкуство. Домът й, който се намираше в подножието на планинската верига Шевиот, имаше изящна градина, дълга няколко мили. Роуина обаче нямаше никакъв интелект и си го признаваше с усмивка.
— Да, тя е дете на Хенри във всяко едно отношение, Дикън. Чете не само защото трябва, а за удоволствие — каза лейди Роуина Грей с нескрита почуда — и когато икономът не може да направи сметките, тя ги поправя. Говори френски и латински, защото на Хенри му доставяше истинско удоволствие да я учи. Тя винаги усвоява всичко с изключителна бързина. Ако въобще има някакъв недостатък, Дикън, то той е, че е много пряма и говори направо, което едно момиче не бива да прави. Видяхте как се отнесе с Неди. Изглежда, не се страхува от никого.
— Един ден тя ще стане много интересна жена, Роу — каза кралят и се усмихна на братовчедката на жена си, за да я успокои.
Наричаха я сладката Роу, но понякога кралят се чудеше как Хенри е успявал да запази спокойствие до нея. Със сигурност с нея не можеше да се разговаря дълго време, без да се отегчиш до смърт. И все пак неговата Ан я обичаше не по-малко, отколкото той — нея.
— Дикън ще намери за Арабела най-подходящия съпруг, Роуина — каза кралицата, а после двете жени започнаха тихо да говорят за общи познати, като оставиха краля сам с мислите му.
А кралят мислеше за това, че скоро щеше да се наложи да напусне „Мидълхъм“ и да се заеме с работите на кралството, което в този момент не беше особено стабилно и процъфтяващо. Той не беше искал да бъде крал, независимо от това, което мислеха хората. Разкритието на църквата за предишния брачен договор на брат му с лейди Елинор Бътлър беше за него изненада, както и за всички други. Той имаше намерение винаги да помага на племенника си Едуард и да се отнася с него като с роден син. Брат му го беше назначил за настойник на синовете си, за да може той да пази тях и кралството от алчните домогвания на Елизабет Удвил Грей и нейните амбициозни роднини, които, от своя страна, много искаха да заемат поста, отреден нему.