— Ти също го обичаше, момче — каза графът. — Това дело не беше изцяло твое. Съветвам те бързо да разкараш всичките си съветници, защото един ден можеш да се окажеш в положението, в което се намираше баща ти. А може и да не стане така. Ти притежаваш чара на майка си, докато Джейми беше суров мъж. Просто бъди смел и силен, момчето ми.
Принцът кимна.
— Ще последвам съвета ти, чичо, защото е добър и даден от сърце. — А после сините му очи светнаха. — Чух, че твоята графиня не е била съгласна с теб и не е искала да подкрепи моята кауза.
Граф Дънмор се изчерви и тихо каза:
— Ти знаеш, че Арабела прави онова, което си науми. Не мога да я подчиня на волята си.
— А може би не трябва и да се опитваш, чичо. Харесвам съпругата ти такава, каквато е, а подозирам, че и с теб е така. Ако я промениш, тя вече няма да е жената, в която си влюбен — каза мъдро кралят.
Тевис Стюарт се засмя.
— Да, прав си, племеннико. — Поколеба се за миг, а после каза: — Само още един съвет, Джейми Стюарт. Имаш намерение да отнемеш графската титла на Рамзи, нали?
Кралят кимна.
— Да — отговори той много тихо.
— Тогава дай графство Ботуел на Патрик Хепбърн. Хоум е добър човек, но понякога, както сега, се цели прекалено нависоко. Родът Хепбърн от Хейлс ще балансира онова, което му липсва. И тъй като са роднини, няма да пролеят кръвта си заради това. А и Хепбърн е заслужил графска титла. Той е истински лорд и добър боец.
Кралят се усмихна. Усмивката му беше усмивка на облекчение.
— Ти ми спести много неприятности, чичо, защото, въпреки че имах намерение да отнема графство Ботуел и графската титла на Рамзи, не знаех кого да удостоя с честта да заеме мястото му. Ти си прав. Патрик Хепбърн е най-подходящият човек!
— Ти схващаш много бързо ситуациите, Джейми — каза графът на племенника си. — А това е много ценно качество. И баща ти го притежаваше. Успя ли да разбереш кой е виновникът за неговата смърт?
По лицето на младия крал пробяга сянка.
— Не, чичо, още не съм. Знаеш колко лош ездач беше баща ми. Сигурно е паднал от коня или се е оставил той да го хвърли там, до воденицата. Все още бил в съзнание и изпратил жената на воденичаря да доведе свещеника. Довели един мъж, който твърдял, че е служител на църквата, и пожелал да остане насаме с баща ми, за да чуе изповедта му. След известно време, когато воденичарят влязъл в стаята, баща ми имал няколко прободни рани издъхвал, а „свещеникът“ бил изчезнал.
— Дали воденичарят и жена му са били замесени, Джейми? — запита графът.
— Не, чичо. И двамата са били разпитани. Били ужасени от случилото се. Жената непрекъснато повтаряла: „Той не беше силен крал, но беше добър човек. Разбрах го по очите му.“ А после все ми повтаряше, че не бива да забравям баща си, защото всеки човек има само един баща на този свят. За Бога, чичо, чувствам се толкова виновен за смъртта на баща си! — призна си, много нещастен, кралят.
— И не си открил убиеца?
Кралят поклати глава.
— Дори да е така — каза граф Дънмор, — ти трябва да живееш своя собствен живот, Джейми, и трябва да се заемеш с управлението на страната.
— Нима не те интересува? — каза горчиво кралят. — Та той беше твой брат!
— Да, Джейми, интересува ме, но него вече го няма и нищо не може да ни го върне. Ако намерим виновниците, бих ги удушил със собствените си ръце, но щом не можем да ги открием, трябва да се заемем с належащите задачи. Баща ти сега е на небето, заедно с майка ти, а ти си крал на Шотландия. Такава съдба ти е била отредена още при раждането. Заеми се с управлението!
След коронацията графът замина за дома си. Въпреки събитията, случили се през последните няколко седмици, съпругата му не беше по-благоразположена от преди към новия крал. Както винаги, единствената й грижа беше как да си върне „Грейфеър“.
— Не попита ли Джейми дали е прегледал кореспонденцията на баща си? И дали случайно сред нея не се намира и писмо от Хенри Тюдор, което да съдържа отговор на молбата ми?
В този горещ летен ден тя изглеждаше особено красива. Косата й беше сплетена на една-единствена дебела плитка. Беше облечена в семпла рокля от светлосиня коприна. Беше му липсвала много, мислеше си той, докато с жаден поглед поглъщаше млечнобялата й гладка кожа, едрите й гърди и стройните бедра. Миришеше на див пирен, нейният любим аромат. Той я притегли в прегръдките си, целуна я и каза, не без известен хумор:
— След всичките тези сражения, погребението на краля и коронацията на новия, не остана време да говорим за твоята крепост.
— Но нали скоро ще разговаряш с племенника си по моя въпрос? — отговори с въпрос тя.