— Ще се опитам, момичето ми — каза той искрено. — Но Джейми ще има много работа, ако иска да седне здраво на трона. Ще трябва да поправи много от грешките на баща си, да раздаде нови почести и титли и да спечели доверието на кралете на Англия и Франция. Твоят малък проблем ще е последната му грижа.
Арабела отвори уста да възрази, но внезапно я затвори. Хиляди пъти бяха спорили по този въпрос. Все още бяха на различни мнения. За Тевис всичко беше по-важно от „Грейфеър“, но за Арабела крепостта беше от съществено значение. Беше отишла при Джеймс III с молба да й помогне, а сега сигурно щеше да й се наложи да отиде и при новия крал, защото съпругът й си имаше „Дънмор“ и „Грейфеър“ нямаше никакво значение за него. Той щеше да бъде също толкова щастлив, ако Меги се оженеше за наследника на граф Хоум, Дъглас или Хепбърн.
— Отново ли си се замислила? — обвини я той шеговито.
— Да — призна тя.
— Когато се замислиш — каза й той, — обикновено кроиш неща, които не са безопасни.
Арабела се засмя.
— А аз не мисля така — противопостави се тя.
— Хайде да си лягаме — каза той.
— Господи, Тевис! — Тя наистина беше шокирана. — Та слънцето още не е залязло!
Графът хвърли поглед през прозореца.
— Да, трябва да мине още час — съгласи се той.
— Денят е топъл и прекрасен и ще бъде жалко да го прекараме затворени в спалнята — каза Арабела. — Имам далеч по-добра идея.
— Нима?
— Да, милорд. — Тя го хвана за ръката, двамата прекосиха двора и преминаха по подвижния мост. — Открихме това място заедно с Меги, защото я боли едно израстващо зъбче, а горещината само я дразни още повече. Майка ти каза да натрия венеца й със скилидка чесън. Това помогна, но не много. Номерът е да се отвлече вниманието й от болката — обясни Арабела. — Затова я изведох на разходка. И двете открихме това малко поточе. Дърветата закриват мястото така, че то не се вижда от замъка. Тук можем да се изкъпем.
— Ти плуваш? — Той беше изненадан.
— Да — каза тя. — Баща ми ме научи, докато бях още малка. — Докато говореше, Арабела развързваше роклята си. — Нашата дъщеря също обича водата и плува като малко жабче. — Тя внимателно остави роклята си до едно дърво. — Тук поточето не е дълбоко, а дъното е песъчливо. Никога не изпускам Меги от ръцете си, въпреки че тя възмутено протестира. Мисля, че ако я пусна, ще отплава надалеч. — На земята се озоваха и всичките фусти на графиня Дънмор. Тя не носеше чорапи. Набързо се освободи от обувките. На нея остана само долната й риза. Тя го погледна с любопитство и сладко каза: — Ти няма ли да поплуваш с мен, Тевис? Нима не умееш да плуваш? — Арабела хвърли и долната риза върху купчината дрехи. — Ох, как обичам да чувствам топлия въздух по кожата си! — каза тя с нескрито удоволствие.
Мислеше, че нищо в нейното поведение не би могло да го изненада вече, но явно грешеше. Това беше една нова Арабела, досега останала непозната за него. Приличаше на малка русалка с едри гърди и съблазнителни бедра. Не можеше да откъсне поглед от нея, докато се приближаваше до водата. Изведнъж му стана топло, защото желанието започна да го залива на вълни. Не знаеше дали съпругата би трябвало да е толкова съблазнителна за съпруга си, както тя беше за него. Арабела обърна глава към него. Водата стигаше до средата на бедрата й.
— Идваш ли, съпруже? — попита тя тихо и вдигна нагоре плитката си, чийто долен край вече беше мокър. Засмя се и запляска с нея по водата, като вдигна рояк пръски. Графът се питаше дали ще успее да стигне до водата навреме, за да скрие силната възбуда, която го беше обзела. Под полата, членът му вече беше твърд и пулсираше. Бавно, уж неохотно, той се наведе, събу обувките и чорапите си. Също така бавно разкопча ризата си, като внимаваше да остане с гръб към нея. Не знаеше, че тя се наслаждава на дългия му гръб и мощните рамене.
— Защо се бавиш толкова? — запита го тя.
Граф Дънмор най-после се освободи и от полата си и се обърна с лице към съпругата си.
— О! — възкликна тя и се закикоти.
— Мадам — каза той ядосан, — няма да позволя да ми се присмиват!
Бързо влезе в студените води и тръгна право към нея. Тя, с дяволито изражение, започна да го пръска и да пищи. Естествено, ужасът й беше престорен. Когато той се приближеше на разстояние, достатъчно, за да я хване, тя умело избягваше встрани.
— Хвани ме, ако можеш, непохватни мой съпруже! — викаше тя и отскачаше до другия бряг на малкото поточе.
С див рев, той се спускаше след нея, като шумно пляскаше вода във всички посоки. А после, като се гмурна под водата, той наистина успя да я хване. Притисна мокрото й тяло до своето и покри устата й със своята. Целувката му беше гореща и дива. Целуваха се дълго време, а после той прошепна: