Тя се наведе, вдигна полата му от земята и му я подаде. Графът се облече бързо. Хванаха се за ръце и тръгнаха към замъка. Дори не забелязаха въоръжените мъже, които охраняваха портата на замъка и които се усмихнаха многозначително един на друг, когато те преминаха през нея. Тази година лятото беше добро. Реколтата щеше да бъде богата. По границата цареше мир. Новият крал на Шотландия беше обичан от всички.
Глава 14
Прекараха Коледата в „Дънмор“. В замъка се беше събрало цялото семейство, което непрекъснато се увеличаваше. Алис и Мег имаха вече по две деца, а Алис призна, че е бременна с третото. Доналд Флеминг най-после се беше влюбил. Тя беше незаконна дъщеря, но много обичана от баща си, новия граф Ботуел, Патрик Хепбърн. Когато той научи за топлите чувства на дъщеря си към настоятелния ухажор, й даде зестра, която се състоеше от малко земя, върху която беше построена прекрасна каменна къща, и пълни шепи злато от графската хазна. Момичето — Елън — беше много умно. Когато й казаха да си вземе жълтиците, тя намаза дланите си с лепило, та каквото хване, да полепне по тях. Вместо да се ядоса, Патрик Хепбърн беше удивен от ума на това случайно заченато дете, чиято майка беше сестра на един от хората му. И за него беше добре, че има такава умна дъщеря. Той винаги я беше обичал, защото тя беше много чаровно момиче и печелеше сърцата на всички. Сватбата щеше да се състои през пролетта, след Великден.
Марджъри Флеминг седеше в залата на сина си и се оглеждаше с особено задоволство. Вече имаше пет внучета, а шестото беше на път. Последното от децата й щеше да се ожени съвсем скоро, а със сватбата щеше да дойде и надеждата за още внучета. През целия си живот не се беше чувствала така спокойна. Имаше обаче един малък проблем. Тя се обърна към Арабела и каза, изпълнена с надежда:
— Можем ли да се надяваме, че през идната година Дънмор ще се сдобие с наследник, мила?
Арабела се усмихна.
— Винаги можем да се надяваме — отговори тя, — но, разбира се, аз се надявам през идната година да върна „Грейфеър“ на моето семейство.
— Значи не се е получило писмо от английския крал? — попита лейди Марджъри.
Арабела поклати отрицателно глава.
— Тевис и аз ще заминем за двора точно преди Дванайсетата нощ. Може би вече се е получило съобщение и ни чака там. Може би новият крал не му е обърнал внимание, защото е било забутано при нещата на стария крал, Господ да даде мир на душата му! Поне така се надявам, мамо. Точно сега „Грейфеър“ е в окаяно положение. Сър Джаспър е с двора на крал Хенри и е занемарил крепостта, селото, земята и хората ми. Понякога братът на Лона прекосява границата и ми носи вести, а аз изпращам на хората окуражителни думи и парите, които успявам да спестя. Миналата година тяхната реколта не е била по-добра от нашата. В „Грейфеър“ също гладуват.
Лейди Марджъри се замисли, обаче не можеше да не попита:
— И какво ще стане, ако Хенри VI не ти върне „Грейфеър“, Арабела?
— Трябва да го направи! Ако трябва, ще отида до Англия, но ще си върна крепостта на всяка цена. Заради нашата Маргарет! — Арабела отговори твърде разпалено на свекърва си. — Джаспър Кийн няма да я притежава, защото няма право! Не и докато аз съм жива!
Лейди Марджъри видя, че съпругата на най-големия й син е твърдо решена да постигне своето, и се запита дали Тевис знае колко упорита е тя. Подозираше, че не е твърде наясно с дълбоките чувства на жена си по този въпрос. Разтревожи се, защото неразбирането на сина й щеше да доведе до сериозен разрив между двамата. Трябваше да поговори с Тевис за решимостта на Арабела да си върне крепостта. Но преди да успее да намери сгоден момент да остане насаме със сина си, граф и графиня Дънмор заминаха за двора. Разочарована, лейди Марджъри реши да подхване въпроса, когато се върнат, ако дотогава той не е решен.
В двора на Джеймс IV беше много весело. Поради това, че нямаше кралица, той беше помолил леля си, Маргарет Стюарт, да дойде да живее в двора и да наглежда младите красавици, които си търсеха съпрузи. Принцеса Маргарет Стюарт беше висока и много слаба жена в средата на трийсетте, с дълъг и прав нос, характерен за Стюартите. Беше възпитана в манастир, но беше прекалено независима, за да стане монахиня. Брат й, крал Джеймс III, я беше поканил в двора, когато тя беше само на двайсет години, с надеждата да й намери съпруг, преди красотата й да е повехнала съвсем. Принцесата обаче нямаше никакво желание да се омъжи. Беше много образована и много интелигентна. Изпитваше силна страст към музиката, математиката и астрологията. Не проявяваше никакво търпение в присъствието на лордовете, половината от които дори не говореха правилно шотландски, а повечето бяха и абсолютно невежи. Въпреки че я обожаваше, брат й изпита истинско облекчение, когато тя настоя да си остане девица, и й подари прекрасна къща, издигаща се на хълма в Единбург. Там тя си имаше свой собствен, макар и малък, кръг от приближени.