Сега принцеса Маргарет, в отговор на милата молба на племенника си, беше дошла в „Линлитгоу“. Яздеше бяла кобила, а след нея идваха няколко карети, натовари с багаж. Следваха цяла върволица слуги. Макар че пристигането й причини не малка тревога на младите благородници, Маргарет Стюарт скоро успя да ги успокои, защото беше много умна жена. Очакваше жените в двора да се държат прилично, но не беше предвзета стара мома. През по-голямата част от живота си се беше радвала на независимост и беше живяла в уединение. Сега откри, че е готова за промяна в живота си. Младите хора в двора бяха очаровани от нея. Маргарет Стюарт беше единствена по рода си. Много интересна жена. Свободомислеща. Не зачиташе мнението на никого и правеше каквото пожелае. И все пак, беше с приятни обноски, не засягаше никого и се държеше извънредно благоприличие. Нейните стаи се превърнаха в място, където се събираха и млади, и стари. Стаите й бяха така интересни, както беше и самата принцеса. Бяха украсени с всички неща, които тя беше събирала години наред, и с много други, които просто я бяха заинтригували. „Лелята на краля“, както с любов я наричаха всички, никак не се тревожеше от това, че стаите са претъпкани като свраче гнездо. Те бяха топли и уютни, а царящото в тях безредие само приканваше хората към дискусии.
Арабела се радваше, че е сред кръга приближени на принцесата, защото тя окуражаваше жените смело да изказват своето мнение по различни въпроси. Един следобед обсъждаха някакъв въпрос, който касаеше нравствеността. Графиня Дънмор се обърна към джентълмена, който тъкмо излагаше своето становище.
— Значи вие заключавате, сър, че само мъжете трябва да са загрижени за честта си. Но жените също имат чест.
— Мисля, че бъркате честта с девствеността, мадам — отговори той.
— А аз мисля, че вие, сър, сте едно надуто магаре! — извика Арабела и всички в стаята избухнаха в смях.
— Дайте ни пример за женска чест, която да не е свързана с девствеността, мила моя — каза принцеса Маргарет.
— Разбира се, мадам — каза Арабела. — Някои обстоятелства от моя живот са идеален пример за това. Дойдох в Шотландия заради спор на честта между джентълмена, избран ми за съпруг от крал Ричард, и граф Дънмор. Тяхната кавга нямаше нищо общо с мен и все пак честта на семейството ми, моята чест, беше накърнена, когато Тевис Стюарт ме отвлече и се ожени за мен. Сега моят дом, домът, който наследих след смъртта на баща си, е в ръцете на моя враг. Честта на фамилията Грей от „Грейфеър“, чиято последна представителка съм аз, ще бъде опетнена дотогава, докато домът ми не ми бъде върнат. Съпругът ми обеща да се погрижи за това.
— Ха! — възкликна джентълменът, на когото Арабела се беше присмяла. — Как би могъл един шотландец да предяви права над английска гранична крепост? Не би могъл да го направи, мадам. И какво ще направите вие, когато той най-после ви признае това?
— Е, за да възстанови честта си — отговори принцеса Маргарет, — графиня Дънмор ще трябва да се разведе със съпруга си.
Думите й предизвикаха всеобщ смях, а една красива млада дама шеговито подхвърли:
— Ако решите да се разведете с него, мадам, моля ви, искам първа да узная.
— Не — възрази друга жена, — кажете първо на мен. Тевис Стюарт е най-красивият мъж, когото някога съм виждала!
— Аз пък чух — намеси се и трета дама, — че бил великолепен любовник. Вярно ли е това, милейди Дънмор?
Приятна розовина покри бузите на Арабела. Преди тя да е успяла да се измъкне от създалото се положение, принцесата каза строго, макар и малко насмешливо:
— Дами, дами! Дискусията трябваше да повдигне интелектуалното ви ниво. — И тя ловко промени темата, за голямо облекчение на Арабела.
Граф и графиня Дънмор се забавляваха заедно с целия двор. Арабела търпеливо чакаше да дойде април, та да подхване наново темата за „Грейфеър“. Нито Тевис, нито кралят й бяха казали нещо по този въпрос, а вече четири години бяха изминали от отвличането й от дома. Последния път, когато Роуън се срещна със сестра си Лона, беше едва преди няколко месеца. Той беше казал, че „Грейфеър“ е в окаяно състояние. Сър Джаспър беше взел със себе си всички годни физически мъже. След края на битките те го бяха придружили в двора. Беше взел дори дванайсетгодишните момчета, за да направи впечатление на краля. Роуън беше успял да се измъкне, защото баща му, който беше предупреден отрано, го беше изпратил на лов в онзи същия ден. Половината овошки бяха заболели от някаква болест и бяха изгнили, а онези, които не бяха вече мъртви, умираха. Хората и в селото, и в крепостта бяха пострадали от епидемии от бяла гуша, едра шарка и малария. Нямаше семейство, което да не е понесло загуби, било дете, било възрастен.