— Не, не знам — извика изненадан той. — Покажи ми!
Арабела отиде до камината, натисна част от ламперията и отскочи назад. Отвори се малка вратичка. Кралят взе един свещник от масата и прекрачи в прохода. Само след миг трептящият пламък на свещта се изгуби от погледа й. Тя остана в стаята да чака завръщането му и за първи път, откакто познаваше Джейми Стюарт, изпита тъга. Какво, за Бога, се готвеше да направи? Та тя обичаше съпруга си! Обичаше го с всяка своя частица, с цялата си душа! Имаха дете. Да, нали точно заради Маргарет тя правеше това. „Грейфеър“ трябваше да бъде наследен от лейди Маргарет Стюарт, защото самата тя никога нямаше да се омъжи отново. С помощта на Фицуотър щеше да се грижи за крепостта и да я пази, докато дойде денят, в който дъщеря й ще се омъжи. И тогава, както мислеше да направи и Роуина, ще се оттегли в малката къщичка, където ще дочака края на дните си. По бузите й потекоха сълзи. Какво правеше? Тя ядосано избърса сълзите. Искаше й се да може също така лесно да се освободи и от съмненията.
Кралят се показа от прохода и каза:
— Води до малката библиотека, която се намира до моите покои! Мога да отида там „да чета“ и да помоля да не ме безпокоят. Никой няма да узнае, че съм с теб. Идеално! — Той доволно се усмихна. — Тази вечер ще дойда при теб, Бела!
— Не, няма, милорд! — каза тя. — Не и докато архиепископът не ми каже, че е подписал развода ми. Няма да легна с вас преди това, защото ще компрометирам и себе си! Моята чест също ми е скъпа!
Той беше разочарован. Толкова отдавна желаеше да прегърне тази изключително красива жена. Предчувствието за това беше толкова сладко! Но не се осмели да настоява, защото знаеше, че тя лесно може да промени намеренията си. Джеймс Стюарт все още не се беше замислил за това, дали постъпва правилно, като причинява такова зло на чичо си. Беше движен единствено от силното желание да притежава Арабела.
— Разбирам, Арабела — каза той сериозно, поклони й се официално и излезе от спалнята й.
Когато се увери, че той си е отишъл, Арабела покри лицето си с ръце и заплака. Отново я обзеха съмнения, запита се дали постъпва правилно. Наистина ли „Грейфеър“ беше толкова важен за нея? Той не беше нищо повече от малка каменна крепост, разположена на границата между Англия и Шотландия. Замъкът „Дънмор“ беше много по-голяма и по-разкошен. Тя го беше обикнала като свой роден дом. Но „Грейфеър“ беше домът на прадедите й, а тя беше Грей доста по-дълго време, отколкото Стюарт. Може би щеше да успее да се раздели с „Грейфеър“, ако друг, а не Джаспър Кийн, живееше там. Но на него нямаше да го даде. Той не беше достоен за „Грейфеър“, този развратник, този убиец на невинни хора. Трябваше да възстанови правата си. Трябваше да го направи заради Маргарет. Тевис беше обещал, че ще й помогне, но не беше удържал думата си. Винаги изникваше нещо, което беше по-важно за него. Арабела беше сигурна, че той се интересува от нейните проблеми, само че, като всички мъже, слагаше своите грижи на първо място, преди тези на съпругата си. Вече четири години тя чакаше той да се погрижи за интересите й, а той все не успяваше да намери време. Тя сама беше отишла при крал Джеймс III и дори тогава той не се беше размърдал. Тя нямаше друг избор. Нуждаеше се от помощта на краля. А Джейми нямаше да й я даде, докато тя не му даде тялото си в замяна. Арабела въздъхна дълбоко. И като си върне „Грейфеър“, какво? Предстоеше й да живее в самота, защото Тевис никога нямаше да й прости. Той ще се ожени повторно и синът на тази друга жена ще стане наследник на „Дънмор“. А тя никога няма да обикне друг мъж. Арабела не хранеше никакви илюзии по отношение на краля. Апетитът на Джеймс Стюарт за жени беше огромен. Ако мълвата беше вярна, а тя нямаше причини да се съмнява в нея, той беше страстен и неуморен любовник. И точно в този момент активно си търсеше любовница. Знаеше, че ако тя прояви интерес, „длъжността“ ще бъде нейна. „Горкият Джеймс“ — помисли си Арабела. Той не беше лош човек. Беше само безразсъден. Беше сигурна, че нито за миг не се е замислил какви ще бъдат чувствата на чичо му, когато узнае, че племенникът му е съблазнил съпругата му. Но той щеше да бъде добър крал, защото, за разлика от баща си, Джеймс IV беше изпълнен с решителност млад човек. Той знаеше какво иска и как да го получи.
— Милейди? — До нея стоеше Лона. — Кралят ми каза, че вече мога да вляза. — Момичето нервно потрепваше. Сега по-остро от всякога усещаше разликата между себе си и приятелката си от детинство.
— Ох, Лона — каза Арабела и вдигна лице, по което следите от сълзите бяха още пресни. — Струваш ми се много уплашена. Всичко е наред.