— Помисли си добре, момиче — беше й казал той, когато разбра, че тя ще придружи господарката си в двора. — Когато се оженим, няма да ти разреша да погледнеш друг мъж.
— Но ти още не си ме помолил за ръката ми, Фъргюс — беше му отвърнала остро тя. — А дори и да го направиш, не знам дали ще приема.
Той се беше засмял. Смехът му беше тих, всезнаещ, и по гръбнака й бяха полазили тръпки.
— Още в мига, когато те видях, нещастна и раздърпана като мокро врабче, знаех, че си моя, Лона — беше казал той.
Лона отново въздъхна. Фъргюс Макмайкъл беше истински мъж! Затвори очи и си спомни как я обгръщаха ръцете му, колко топли бяха устните му. Искаше да бъде негова жена, разбра това едва сега, когато имаше опасност да го загуби. По дяволите Бела и нейната обич към онази купчина, покрити с мъх, камъни, наречена „Грейфеър“. Нима тя не виждаше, че „Дънмор“ е по-добър дом?! Нямаше нужда да постъпва така. Можеше да откаже на краля и да се върне у дома си. Защо продължаваше да упорства? Лона обичаше Арабела и щеше да й остане вярна, дори това да струваше щастието й. Поне щеше да види Фъргюс за последен път, когато се върнат в „Дънмор“ да вземат малката Меги.
Следващите няколко дни прекараха в опаковане на нещата си, защото Арабела беше решила, че ще заминат за „Дънмор“ веднага, след като разводът й бъде даден, а дългът към краля — изплатен. На хората в двора беше казано, че тя копнее да види детето си и е решила да се върне у дома си. Нямаше да има клюки, тъй като никой нямаше да знае за развода, докато Тевис сам не решеше да разкаже за това. Тя щеше да остави на Тевис да каже онова, което той реши, че е необходимо. Нямаше да възрази, ако той кажеше, че разводът е станал по негово желание.
Една вечер, като се върна от Голямата зала, Арабела беше посрещната от Лона, която, със сериозно изражение на лицето, й подаде сгънат пергамент. Изведнъж ръцете й затрепериха и й беше трудно да развърже пурпурната панделка, с която хартията беше завързана. Най-после тя успя да стори това и разстла пергамента върху масата. Думите затанцуваха пред очите й. Това беше съобщението за официалния развод на графиня и граф Дънмор. Няколко сълзи капнаха върху пергамента. Тя побърза да ги изтрие с ръкава си и зацапа мастилото на няколко места.
— Изпратете го обратно на архиепископа, милейди — помоли я Лона. — Кажете му, че всичко е било грешка и че всъщност не искате да се разведете с Негово благородие.
— Отново имам право да използвам моминското си име — каза безизразно Арабела. Нави пергамента, завърза го с панделката и го подаде на Лона. — Сложи това на сигурно място, Лона, и ми приготви ваната. Мисля, че кралят ще дойде още тази нощ. А след няколко дни вече ще пътуваме към „Грейфеър“. Нима не се радваш, че ще видиш баща си, майка си, Роуън и сестрите си?
Лона беше готова да заплаче от разочарование. Беше повече от очевидно, че Арабела е нещастна. Съсипваше живота си. Лона подозираше, че самата Арабела го знае. Защо така упорито и сляпо вървеше към нещастието си, когато можеше, само с една дума, да се спаси?
— Не се бави, Лона — скара й се Арабела и потрепери. — За Бога, студено ми е!
Лона мълчаливо се засуети из стаята. Каквото и да кажеше, не можеше да промени нещата. Отиде до вратата и каза на пажа, който от няколко дни беше на тяхно разположение, да се погрижи да донесат ваната и гореща вода. Веднага няколко слуги започнаха да сноват между кухнята и апартаментите на графиня Дънмор и да носят кофи, пълни с гореща вода. Тъй като разстоянието никак не беше късо, Лона изсипа няколко от кофите в котлето, което висеше над огъня. Арабела безцелно вървеше от стая в стая. Когато и последният слуга излезе, Лона помогна на господарката си да се съблече, да прибере разкошната си коса и да влезе във водата, която миришеше на див пирен.
— Е, какво да се прави — каза Лона, несъзнателно говорейки като майка си, — станалото — станало, Бела! Щом ще продължаваш с тази глупост, по-добре се усмихни. Нито един мъж не обича киселите, нацупени жени.
Острите думи имаха незабавен ефект върху Арабела. Лона беше права. Никой не я беше принуждавал да изпада в такова положение. Беше й даден избор. Тя можеше да се откаже от „Грейфеър“. Сама беше взела решение. Нищо в живота не се даваше даром, Арабела добре знаеше това. Щом кралят беше изпълнил своята част от уговорката и тя щеше да изпълни своята. На вратата се почука и Лона побърза да отвори. Върна се, като носеше в ръце дървена кутия, покрита с инкрустации.