ЧАСТ III
Господарка на „Грейфеър“
Глава 15
Арабела Грей се завърна в „Грейфеър“ почти четири години, след като го беше напуснала. Беше месец април. Бялата й кобила тихо пръхтеше, като че ли си спомняше местата, през които минаваха. Двете стояха изправени на един хълм, от който се виждаше крепостта. Арабела с тъга си помисли, че всичко изглежда така занемарено, разнебитено. Въпреки че денят беше студен, а въздухът влажен, защото наближаваше дъжд, от комините на къщите в селото не излизаше пушек. Тя потрепери, като чели усещаше нещастие.
— Сигурен ли си, Роуън, че сър Джаспър не е тук в момента? — попита тя сина на Фицуотър май вече за шести път през този ден.
— Не, милейди, той не е тук. От месеци не е идвал в „Грейфеър“. Ако беше дошъл, татко щеше да ни изпрати съобщение.
— Да слезем тогава от хълма — каза Арабела, обърна се и извика на Лона, която ги следваше на кафяв жребец. Пред нея на седлото седеше малката Маргарет. — Хайде, Лона. Вече почти сме си у дома.
Заспускаха се надолу по хълма, а първите капки дъжд докоснаха земята.
— Защо от къщичките не излиза дим? — запита се на глас Арабела.
— Повечето от жените са на полето или в овощната градина, милейди, а мъжете наблюдават от възвишенията, пазят. Никой не си е у дома, в къщата. Младите момичета помагат на майките си на полето. Всяка година сър Джаспър изпраща Сийгър да види дали има някое достатъчно пораснало момче, което може да постъпи на служба при него. Отначало се опитвахме да скриваме момчетата, но сър Джаспър има списък на семействата. Няма как да избягаме.
— Но ти си все още тук, Роуън — отбеляза Арабела.
— Да — отговори Роуън. — Татко каза на сър Джаспър, че някой ден ще заема мястото му и че трябва да остана, за да се науча как да защитавам крепостта. Сър Джаспър се засмя и каза, че няма да спори с татко заради едно момче, защото ценял високо предаността на баща ми и имал нужда от неговото присъствие в „Грейфеър“, особено когато той самият отсъствал. Затова вече не ми се налага да се крия, когато Сийгър дойде, милейди.
Арабела кимна.
— Чудя се какво ли изпитват останалите майки по отношение на теб — каза тя тихо.
Роуън се изчерви.
— Сигурно не им е лесно, милейди — призна той. — Нито едно момиче не иска да излиза с мен, защото братята на всички са принудени да служат на сър Джаспър, но татко наистина има нужда от мен, милейди. Отначало, когато Сийгър идваше с проклетия си списък, успях да скрия няколко момчета. Те живеят в малка пещера близо до селото. Не могат да се върнат по домовете си, защото ще ги заловят. Не знаем кога ще дойде Сийгър.
— Ами ако дойде, докато съм в „Грейфеър“? — запита се на глас Арабела.
— Ще го убием и той няма да може да разкаже на никого — каза Роуън, без да се замисли.
— Колко момчета са скрити в пещерата, Роуън?
— Цяла дузина, милейди.
— Добре! Ще имам нужда от тях. Те ще бъдат моята охрана, когато замина на юг, за да се срещна с крал Хенри.
— Ще отидете в двора, милейди? Защо? — попита Роуън.
— Защото кралят трябва да потвърди, че имам право над „Грейфеър“. Че сър Джаспър не може да заграби земята ми — отговори му Арабела.
— Но нали вие сте господарка на „Грейфеър“, милейди! — извика младият човек. — Вие сте последната от рода Грей.
— Това е вярно, Роуън, но през последните няколко години бях в Шотландия, докато сър Джаспър Кийн се грижеше за „Грейфеър“. Какво може да знае кралят за мен, като се изключи онова, което му е разказал сър Джаспър? Аз не искам „Грейфеър“ за себе си, а за дъщеря си. Ако кралят разреши дъщеря ми да наследи „Грейфеър“, който й се пада по майчина линия, това ще бъде ново начало за крепостта. Ще помоля краля да намери съпруг за Маргарет, за да няма съмнение в предаността на хората от „Грейфеър“.
Докато разговаряха, бяха слезли от хълма и сега яздеха през практически безлюдното село. Когато излязоха на пътя, който водеше към крепостта, хората от селото ги видяха и побързаха да се върнат от полята. Поздравиха я със завръщането й. Арабела заплака с глас, защото всички жени, които тя добре помнеше, бяха със силно променена външност. Дори онези, които бяха предразположени към напълняване, бяха с хлътнали бузи. А онези, които тогава бяха стройни, сега бяха направо измършавели. Младите се бяха състарили, а старите приличаха на крехки малки врабчета. Но те всички се усмихваха и топло я приветстваха.