— Господарката се върна!
— Бог да ви благослови, лейди Арабела!
— Всичко ще се оправи. Върна се законната ни господарка.
— Добре дошли у дома, милейди!
— „Грейфеър“ отново има своята Грей! И късметът ни ще се върне!
Фицуотър излезе от крепостта, за да я поздрави. Целуна й ръка, а очите му се напълниха със сълзи.
— Значи се върнахте у дома — каза той многозначително. Като че ли беше разбрал всичко.
— Да, най-после съм у дома, Фицуотър — каза тя и се усмихна топло на всички. — Благодаря ви за посрещането, добри хора. Утре на обед всички ще дойдете в Голямата зала и аз ще ви разкажа и приключенията си, и плановете си за бъдещето. Сега вървете по домовете си, защото дъждът се усилва с всяка минута.
Тя се обърна и влезе в крепостта.
Когато се спусна нощта, а Маргарет беше настанена в удобно и сухо легло, Арабела седна в залата и се зачуди как никога досега не беше разбрала колко беден всъщност е домът й. Поне беше чисто. Сигурно трябваше да благодари на Розамунд, съпругата на Фицуотър, за това. Но в залата имаше само маса и столове. Нищо, което би могло да се сравни с разкоша на „Дънмор“, „Стърлинг“ или „Линлитгоу“. Острите очи на Арабела забелязаха, че два от четирите прозореца са без стъкла, а стъклото беше особено ценно. Дупките бяха запушени със стари дрехи.
— Какво се е случило с прозорците? — попита тя Фицуотър, когото беше поканила да вечеря с нея.
— Хората на сър Джаспър са истински грубияни, а и обичат да пият — отговори сухо той.
— Стъклото е много скъпо — недоволно рече Арабела.
— А вие имате ли злато? — попита я Фицуотър.
— Имам много малко монети, а и те ще ми трябват за пътуването ми на юг — отговори му тя.
— А бижута? — настоя Фицуотър.
— Не взех със себе си нищо, което принадлежи на графа — каза тя тихо.
— Но сте взели дъщеря му — каза Фицуотър. — И мисля, че грешите, ако мислите, че няма да ви последва.
— Но Маргарет е и моя дъщеря — напомни му остро Арабела — Освен това, Тевис е на север, по работа на Джеймс IV. Ще се върне на юг едва след няколко седмици, а дотогава аз ще съм заминала оттук заедно с дъщеря си. Когато дойде в „Грейфеър“, а аз вярвам, че той ще дойде тук, ще му кажете истината. Че съм отишла при крал Хенри, за да търся както своите права, така и тези на дъщеря си.
— Нямало е нужда да се развеждате с него, за да направите това — каза Фицуотър. — Знам, че той ви отвлече насила, но Лона ми каза, че го обичате. А щом го обичате, защо тогава се разведохте с него?
Ако беше някой друг, тя щеше да го изгони от масата и може би щеше да го лиши от службата му. Но това беше Фицуотър, мъжът, когото беше познавала през целия си живот, верният капитан на „Грейфеър“. Предан на крепостта, предан и на семейство Грей. Не беше им изневерил, въпреки сър Джаспър Кийн. Фицуотър нямаше да се задоволи с нищо друго, освен с истината.
— Трябваше да се отдам на крал Джеймс, за да получа помощта му — каза Арабела. — Разведох се с Тевис Стюарт, за да не погазя честта му, за да не украся благородната му глава с рога.
За нейна изненада, Фицуотър кимна и каза:
— Постъпили сте правилно, милейди. Нито един Грей не би постъпил по друг начин. Баща ви би бил много горд с вас.
— Надявам се, че ще го кажете и на графа, когато той прехвърли хълма след месец или два — каза Арабела, като напразно се опита да се пошегува.
— Аз няма да бъда тук — каза Фицуотър. — Роуън ще му каже, защото аз ще дойда с вас.
— Но „Грейфеър“ е ваша отговорност — каза Арабела.
— Да, така е — съгласи се Фицуотър. — Но „Грейфеър“ ще бъде в сигурни ръце, в тези на сина ми. А между Англия и Шотландия има мирен договор, милейди. Вие сте последната представителка на рода Грей и не бива да пътувате без охрана. На никого другиго не мога да поверя вашата сигурност.
Арабела мисли дълго време и най-накрая каза:
— Да, ще дойдете с мен, Фицуотър, защото ще имам нужда от вас. Ще трябва да пазите не само мен, а и моята дъщеря. Ако кралят утвърди моето право над „Грейфеър“, тогава Маргарет ще бъде наследницата.
— Не „ако“, милейди — каза Фицуотър, — а „когато“. При тези думи тя се усмихна лъчезарно.
— Да — отвърна тя, — ти си прав, Фицуотър. Когато!
— Какво ще кажете на хората утре? — попита я той.
— Истината — отговори тя. — Че трябва да замина на юг, за да получа онова, което по право е мое. И когато го направя, ще върна синовете им у дома. Поне онези, които желаят да се върнат, защото сигурно ще има и такива, които няма да искат.
Той кимна.
— Да. Някои ще свикнат с войнишкия живот. Ще им бъде много скучно тук. Ако останат живи, някой ден ще се върнат у дома си и ще се радват, че тук могат да живеят в мир.