— Ще ми трябва нещо повече от мир, за да възстановя „Грейфеър“ — каза замислено Арабела.
— Ще имате нужда от богат съпруг — каза безцеремонно Фицуотър.
Арабела се засмя.
— Не, стари ми приятелю, няма да се омъжвам повече!
— Може би той пак ще ви вземе — осмели се да предположи Фицуотър.
— Но аз не го искам повече — каза Арабела. — Той ми се кълнеше в любов, а не направи дори това малко нещо за мен. За него така и не настъпи подходящият момент да ми помогне да си върна „Грейфеър“. Моят дом не означаваше нищо за него, въпреки че за мен той беше целият свят. Как би могъл да ме обича и да е неспособен да разбере това? Аз нямам нужда от Тевис Стюарт. Имам „Грейфеър“ и дъщеря си.
Фицуотър не каза нищо повече. Нямаше смисъл да спори с нея. Арабела си беше останала упорита и твърдоглава. Все още нямаше смисъл да й казва, че овощните градини ще трябва да се засадят наново и че овцете ще дадат много вълна, ако намерят с какво да ги хранят. Щяха да имат нужда от пари, за да извършат тези чудеса. „Грейфеър“ никога не е бил много богат, но и никога не бяха настъпвали толкова тежки времена за него. А в това се криеше и част от проблема. Времената се меняха. Мирът между Англия и Шотландия обезценеше местоположението на крепостта. Тя вече нямаше стратегическо значение. Сигурно за в бъдеще щеше да има малки размирици по границата, но промяната щеше да бъде чувствителна.
Арабела остана в крепостта само толкова, колкото да увери хората си, че всичко ще бъде наред. Обясни им, доколкото можа, трудността на положението. Много от тях обаче не успяха да я разберат. Всичко, което знаеха, беше, че Арабела е Грей и принадлежи на „Грейфеър“, затова правото трябва да е на нейна страна. И тя беше принудена да остави нещата така. Времето значително се подобри. Дърветата и полето се раззелениха, обещаваха добра реколта тази година. Там, където имаше изгнили и болни дървета, първо изгориха земята, за да пресекат заразата, после я наториха и едва тогава засяха новите семена. Няколко възрастни жени и двама старци се грижеха с любов и нежност за дръвчетата.
Господарката на крепостта замина на юг в един слънчев ден в края на пролетта. Придружаваха я петнайсет млади въоръжени мъже — дванайсетте, които Роуън беше успял да скрие, и още три, които като по чудо се бяха завърнали от самоналоженото си изгнание. Когато тези младежи се появиха, очите на Фицуотър странно заблестяха. Той обаче не каза нищо. Запита ги само дали имат достатъчно стрели за дългите си лъкове и отбеляза, че мечовете им май са нови. Фъргюс Макмайкъл пристигна в деня, в който те тръгнаха на юг и така увеличи броя им на шестнайсет. Лона призна пред родителите си, че е влюбена в младия мъж, и те не поискаха никакви обяснения повече. Шотландецът оправда пристигането си с думите:
— Дойдох, за да пазя детето на графа.
Фицуотър, сериозен, кимна с глава в знак на съгласие.
— Добре дошъл при нас, момко.
Роуън беше силно разочарован, че няма да замине с тях, но беше също така изпълнен с гордост, че му поверяват управлението на крепостта. Слушаше внимателно подробните указания на баща си и усърдно кимаше. Когато Фицуотър възседна коня си, Роуън каза:
— Ами ако се върне сър Джаспър?
— Вдигнете моста, затворете портите и не го пускайте — остро рече Арабела — Той повече няма да стъпи в моята крепост!
— Ами ако дойде Сийгър, милейди?
— Убийте го! — отново остро отговори Арабела. — Ще ни трябват няколко седмици, за да стигнем до краля, защото ще пътуваме с детето. Ако Сийгър дойде, преди да сме стигнали при Негово величество, може да успее да се върне при сър Джаспър и да ни лиши от елемента на изненада. Не мога да си позволя да изпадна в още затруднения. Имам си ги достатъчно.
— Надявам се, че той ще дойде — каза Роуън.
— Моли се да не дойде, момче — отговори баща му. — Той няма да бъде сам и може да ти се наложи да жертваш някои от приятелите си.
— А граф Дънмор? — попита Роуън, макар и неохотно. Не му се искаше да повдига въпроса, но знаеше, че ще трябва да се справи и с това.
— Предай му поздрави от мен — сухо отговори Арабела — и му съдействай по всички възможни начини, Роуън. Когато се върна, искам да заваря „Грейфеър“ такъв, какъвто го оставям. Непокътнат и започващ отново да процъфтява. Той ще иска от теб само едно — моята дъщеря. Кажи му, че тя е с мен. Ако иска да се увери сам в това, пусни го в крепостта. И преди всичко, покажи уважение към него, Роуън. Той е добър човек.
И те се отправиха на юг. Пътуваха възможно най-бързо, но все пак не толкова, че да уморят малката Маргарет. Вниманието на всички мъже около него скоро разглези детето. Всеки искаше да го поноси на ръце и Маргарет по цял ден се местеше от едни приятелски ръце в други. Някои от мъжете й пееха, други й разказваха приказки. Времето беше хубаво. Уморена от приключенията и свежия въздух, Маргарет спеше непробудно всяка нощ. Фицуотър беше планирал пътуването така, че всяка нощ се подслоняваха ту в малка стаичка в манастир, ту в абатство. И все пак бяха принудени да прекарат няколко нощи на открито. Фицуотър не им каза дали някога е ходил по на юг от замъка „Мидълхъм“. Всички му се довериха, сигурни, че ще ги заведе там, където се намира в момента кралят.