Светлозелените й очи се напълниха със сълзи. Тя извърна глава в напразен опит да скрие тъгата си от Лона. Очите на Лона, която съчувстваше на господарката си, също се навлажниха. Но двете не можаха да се наплачат добре, защото Фицуотър се присъедини към тях.
— Момчетата решиха въпроса помежду си, милейди. Осем от тях, включително младият шотландец, ще дойдат с нас. Знам, че средствата ви са оскъдни, но на момчетата не им е необходимо много, за да преживяват. Останалите ще се върнат в „Грейфеър“ при първа възможност.
Арабела кимна и тъжно каза.
— Ех, да можехме и ние да отидем с тях…
— Трябва да отидем при лейди Маргарет — каза Лона. — Трябва да я подготвите за раздялата. Какво ще правим с облеклото й обаче? Взехме много малко дрехи, а тя ще остане в двора с месеци.
— В селото има пазар, а днес е пазарен ден — каза Фицуотър, като се обърна към Арабела. — Дайте на Лона няколко монети, а аз ще изпратя с нея един от мъжете да потърсят дрехи за момичето.
— Уверете се обаче, преди да ги купите, че са чисти и по тях няма нито въшки, нито бълхи — каза Арабела на слугинята си и й даде една сребърна монета и няколко медни.
Лона бързо се отдалечи, а Фицуотър, след като посочи кой от мъжете да отиде с нея, се върна при Арабела.
— Сигурна ли сте, че искате да свършите тази работа? — попита той, а когато тя кимна, продължи: — А какво ще стане със сър Джаспър?
— Кралят ще му каже, че отказва на молбата му, че короната ще конфискува „Грейфеър“ и че той трябва да отиде да живее в Нортби — отговори Арабела.
— Ами момчетата, които той взе от нашето село?
— Кралят ще ги остави сами да решат дали да се върнат в „Грейфеър“, или да останат със сър Джаспър. Точно това им предложих и аз.
— Да — съгласи се той, — така е справедливо.
— Мамо! Мамо!
През овощната градина тичаше лейди Маргарет Стюарт. Късите поли на роклята й се вееха и разкриваха малките й пълни крачета. Устните на Арабела затрепериха, но Фицуотър остро я предупреди:
— Не бива да плачете пред детето, милейди.
Арабела кимна и бързо изтри сълзите от бузите си.
— Ах, миличка! — възкликна тя, вдигна детето на ръце и го целуна по вратлето. — Ето те и теб!
— Готвачката ми даде ябълка — отговори Маргарет, — а старата игуменка каза, че мога да си взема едно котенце.
И тя пъхна палец в устата си. Усилието да каже всички тези думи наведнъж я беше изморило. Изведнъж клепачите й натежаха, толкова силно й се доспа.
— Останете с нея тук, под дърветата — предложи Фицуотър. — Има достатъчно време да й кажете, когато пристигне придворната дама на кралицата. Колкото по-малко време има детето да мисли над положението, толкова по-добре, милейди.
Арабела последва съвета му. Положи полузаспалото дете на дъхавата трева под ябълките и седна до него. Маргарет бързо заспа, а майка й дълго остана загледана в пълничкото й, още бебешко личице. Искаше да запомни всяка нейна черта и всяко нейно изражение. Косата на момиченцето беше черна и къдрава като тази на баща му. Миглите й бяха дълги и също черни, бузките — розови. А прекрасните й очи бяха наситено сини като тези на лейди Роуина. Детето беше много приятно на външен вид, а също така и на обноски. Мисълта, че трябва да се раздели с него, разкъсваше сърцето на Арабела, но тя знаеше, че решението на краля тя да остане в Англия е мъдро. Детето я правеше уязвима, а тя не биваше да бъде такава, защото играта, в която се беше впуснала беше много опасна. Разумът й говореше, че в кралската детска стая Маргарет ще бъде в безопасност и ще живее добре. Арабела също задряма.
Събуди я гласът на Лона, която викаше:
— Милейди! Милейди!
Арабела отвори очи и образите пред нея бавно се фокусираха.
— Намерих няколко дрешки, подходящи за лейди Маргарет — каза Лона. — Опаковах всичките й неща, за да е готова за тръгване. Придворната дама е тук.
Арабела скочи на крака, като внимаваше да не събуди детето.
— Искам да остана сама с дамата за няколко минути — каза тя на Лона. — После можеш да доведеш Маргарет при нас.
Тя бързо прекоси овощната градина и влезе в стаята, в която гостите на манастира биваха посрещани. Там я чакаше жена, загърната в пелерина. Когато жената отметна назад качулката си, Арабела ахна от изненада, поклони се ниско и възкликна:
— Ваше величество!
Кралицата тихо се засмя.
— Кралят ми обясни, че сте се съгласили да заминете за Франция и да помогнете на лорд Вардън в неговата нелека задача. Мисля, че сте много смела, необикновена жена, лейди Грей! Аз не бих имала куража да постъпя така. А когато кралят ми каза, че не искате да вземете детето със себе си, защото се страхувате за него, разбрах, че сте любяща майка. Каза ми да изпратя една от придворните си дами да доведе детето, но аз не можех да постъпя така, лейди Грей. Сигурна съм, че ще бъдете по-спокойна, ако си поговорим двете като майки. Давам ви думата си, че за лейди Маргарет Стюарт ще се грижат така, както се грижат за сина ми Артър. Аз самата се грижа нещата в детската стая да са както трябва. Ще виждам Маргарет всеки ден и ви обещавам, че ще я обичам не по-малко от самата вас. Няма да й позволя да забрави смелата си майка, обещавам ви.