— Къде е господарят ви? — попита Фицуотър един от конярите. — Веднага го доведете!
Когато конярят бързо се отдалечи, Фицуотър затворнически намигна на Арабела. Стопанинът, висок и плещест мъж, се приближи до тях и ги поздрави.
— Добре дошли, милейди, с какво мога да ви услужа? — каза той.
— Искам да купя карета и коне — отговори Арабела. — Капитанът на „Русалката“, мосю Денис, ми каза, че вие имате екипаж за продан.
— Да, милейди, имам — каза стопанинът учтиво. — Разбира се, той не е нов, но върши работа.
Докато говореше, той претегляше дамата пред себе си. Ако беше богата, щеше да пътува със собствена карета и коне. А бедна жена дори не би говорила с него. Въпросът беше в това, колко би могъл да й вземе.
— Ще заведете господарката и камериерката в самостоятелна стая, където ще могат да се освежат и да си починат добре — каза остро Фицуотър, отгатнал за какво мисли съдържателят. — А работата по покупката на конете ще уредим помежду си.
— Разбира се, капитане — отговори собственикът, като леко се поклони. — Мари! — извика той на едно от момичетата. — Заведи дамата и нейната камериерка в стаята на розите.
Напетото момиче бързо се приближи към тях и с поклон покани Арабела и Лона да го последват. Заведе англичанките в малка, но много красива и удобна стая. Още с влизането си усетиха аромата на рози. Когато погледна през прозореца, Арабела видя, че под него има градина с рози. Мари им донесе леген с топла и ароматизирана вода и чисти ленени кърпи. Излезе и пак се върна, като носеше заешко задушено, току-що опечен хляб, две бучки прясно масло, купа тъмночервени малини и две чаши бяло вино.
— Позволете да ви сервирам, милейди — каза момичето. — Сигурно умирате от глад. Морският въздух кара хората, които не са свикнали с него, да огладняват.
— Седни, Лона — каза Арабела. — Няма нужда да стоим прави. Мари, ще си сервираме сами. Моля те, погрижи се да занесат храна на хората ми и да напоят конете ми.
Момичето направи реверанс и излезе. Бяха много гладни, но се хранеха бавно, като се наслаждаваха на умело приготвената и вкусна храна. Когато бяха почти привършили, в стаята влезе Фицуотър.
— Направих сделката със собственика — каза им той. — Каретата е малка и няма да привлича нито бандитите, нито вниманието на пътниците по пътищата. Тя е подходящо превозно средство за бедна, но горда млада благородничка. Собственикът нямаше търпение да се раздели с нея, защото не е достатъчно голяма, за да вози няколко души, и само му се е пречкала в двора. Вътре е обзаведена изненадващо луксозно, но всичко е малко поизносено, разбира се.
— Колко коня купи? — попита Арабела.
— Три — отговори Фицуотър. — Конят на Лона ще бъде четвъртият във впряга. Тя няма да го язди, когато се вози в каретата, затова реших да не пилея напразно пари. Вашата кобила ще можете да връзвате отзад, милейди.
— Нахранихте ли се?
— Да — кимна той.
— Дайте ни няколко минути да се погрижим за себе си и ще можем да продължим пътя си — каза Арабела.
— Наех един млад човек, който ще ни заведе до Париж — каза Фицуотър.
— Дали си постъпил умно?
— Собственикът ми каза, че по пътищата на Франция няма разбойници — каза сухо Фицуотър. — Ако имаме късмет, милейди, ще стигнем в Париж живи и здрави и с цялото си имущество. Момчето познава пътя добре, а нашите хора ще бъдат свободни от всякакви грижи и само ще ни охраняват. Момчето иска да отиде да види сестра си, която току-що е родила първото си дете. Собственикът ме увери, че мога да му имам доверие. Ако не е така, ще се върна и ще смъкна кожата от гърба на господин съдържателя. Така му и казах.
Арабела се засмя.
— Надявам се, че е взел думите ти на сериозно.
— Имате пет минути, милейди — каза Фицуотър.
Трябваше им повече от седмица, за да стигнат в Париж. Ставаха много рано, пътуваха по цял ден, като правеха само кратки почивки, за да се нахранят и да си отпочинат конете. Беше месец юни и слънцето залязваше късно, а те пътуваха, докато здрачът позволяваше. Пътищата бяха неравни и прашни. Хановете бяха бедни и лошо обзаведени, някои от тях дори нямаха удобствата, които изискваше положението на Арабела, и тя биваше принудена да нощува в конюшните, настанена върху купчина слама, защото Фицуотър не искаше тя да спи в общите спални.
Когато най-после стигнаха в Париж, отседнаха в хана, препоръчан им от господина от Кале. Неговият собственик, мосю Рейналд, ги посрещна топло. Когато разбра, че англичанката иска да закупи къща, им каза, че, за щастие, той притежавал малка каменна къща, която се намирала близо до Сена, в южната част на града, и вярвал, че мадам ще я хареса.