— Виждам — каза той, — че мадам не е свикнала да живее в града. Честно да ви кажа, мадам, животът тук не е здравословен. За да оцелее, човек трябва да е роден в него и да е свикнал с въздуха му. Моята малка къща ще ви бъде точно по вкуса, уверявам ви. Тя е обзаведена с красиви и удобни мебели, а наемът е приемлив.
— Ще поговорим по-късно — изръмжа Фицуотър, но мосю Рейналд никак не се уплаши от огромния англичанин.
Двамата мъже спориха повече от час. Най-после сделката беше сключена. Арабела щеше да се настани в къщата на следващата сутрин. Фицуотър отказа да плати на мосю Рейналд наема за цяла година, докато не видят къщата.
— Ще изпратя някои от камериерките, за да я почистят и проветрят — каза мосю Рейналд. — Мадам ще бъде много щастлива в малкото имение „Ривиера“, обещавам ви.
На следващата сутрин отидоха до имението „Ривиера“ и с изненада установиха, че мосю Рейналд не беше преувеличил неговите достойнства. Къщата имаше два етажа и таванско помещение, а също така и мазе, което беше учудващо сухо, като се имаше предвид, че къщата се намира близо до Сена. На първия етаж имаше четири стаи. Кухнята беше разположена на приземния етаж, където бяха и пералното помещение, и помещението, в което се простираха дрехите. На втория етаж бяха спалните. Мъжете щяха да се разположат в таванското помещение. Стаите бяха чисти и добре проветрени. Мебелите не бяха нови, но бяха от здраво дъбово дърво. Мебелировката беше оскъдна, но запазена. Имаше дори малка градинка, която гледаше към реката. Някой беше набрал букет и го беше сложил в глинената ваза, която стоеше върху масата в най-голямата стая. В кухнята безцеремонно се беше настанила мършава бяла котка, която имаше няколко черни петна.
— Нахранете я — разпореди се Арабела. — Тя ще се погрижи за мишките.
— Мадам е доволна, нали? — попита загрижено мосю Рейналд.
— Да, добре — отговори му тя съвсем кратко.
— Мадам ще има нужда от прислуга — каза собственикът.
— Мадам няма пари, с които да плати за прислуга, мосю — каза Арабела и се усмихна, а усмивката й накара сърцето на собственика да забие лудо.
— Жена, която да готви, и две момичета, които да чистят, мадам. Можете да наемете жените от близкото село. Дайте им само няколко медни монети на месец, място, където да спят, храна и те ще бъдат щастливи — каза й той. — Предполагам, че ще посетите двора. Скоро ще си намерите нови приятели, сигурен съм. И ще искате да се забавлявате — добави той.
— Прав е — каза тихо Фицуотър, застанал до рамото й.
— Знам — отговори Арабела на английски. — Но трябва първо да преброя парите, за да разбера какво можем да си позволим.
— Кажете му да ни изпрати днес следобед няколко жени, от които да си подберем прислуга, милейди. Ще трябва да си вземем поне готвачка.
— Изпратете ми днес следобед няколко жени, от които да подбера подходящите, мосю Рейналд — каза му Арабела.
Собственикът се поклони и си тръгна.
Фицуотър разпредели задълженията на осемте мъже въоръжена охрана. Двама от тях щяха да помагат в къщата и да спят на тавана. Други двама щяха да се настанят в малката къщичка, която се намираше в задната част на градината, близо до реката. Фицуотър щеше да спи в най-малката стая на втория етаж заедно с Фъргюс Макмайкъл, а останалите щяха да се настанят в конюшнята. Лона щеше да спи на походно легло в стаята на господарката си.
Мосю Рейналд им беше оставил кошница с храна, за да не стоят гладни, докато назначат готвачка. Малко след обяда висока, мършава жена, придружена от две по-млади, които бяха нейни точни копия, спря пред входната врата на къщата и обяви:
— Аз съм Барбе, а това са дъщерите ми, Авис и Лонет, мадам. Мосю Рейналд ни изпрати, за да ви служим. Каквато и заплата да ни предложите, ще я приемем с радост, защото съм вдовица и трябва сама да издържам дъщерите си. Мосю Рейналд ни каза, че няма да постъпите нечестно с нас.
Преди Арабела да успее да отговори, Барбе и дъщерите й минаха покрай нея и бързо намериха кухнята. След броени минути огънят вече гореше, а Барбе се разпореждаше нареди на двамата мъже, определени да помагат в къщата, да донесат вода от кладенеца и още дърва. Тъй като тя не говореше английски, а мъжете не знаеха френски, жестовете, които правеха, за да се разберат, бяха особено комични, но пък успешни. Арабела беше изумена, когато готвачката започна да учи мъжете на някои френски думи. Тъй като двамата мъже я гледаха в недоумение, Лона се намеси, за да помогне. Тя им обясни, че жената произнася думите „вода“ и „огън“ на френски и очаква от тях да ги повторят. Доволна от успеха си, готвачката се усмихна широко, сложи ръка на гърди и каза: