— Можела е да почака да се върна у дома — каза графът.
— Да! — веднага се съгласи Доналд.
— Млъкни, Доналд! — остро извика майка му, а после отново посвети цялото си внимание на най-големия си син — И какво щеше да предприемеш ти, като се върнеш у дома Тевис. Няма нужда да ми отговаряш, защото знам отговора. Знаеше го и Арабела. Отново щеше да отложиш нещата да се опиташ да приспиш чувствата й, да й направиш пак дете, за да получиш сина, който искаш, и да се опиташ да я накараш да забрави „Грейфеър“.
— Но защо тя да не може да забрави онази малка крепост? — извика графът. — От момента, в който се срещнахме, онази проклета купчина камъни застава между нас! Мисля, че щеше да ми е по-лесно, ако между нас беше застанал друг мъж. „Грейфеър“ е по-лош дори от любовник. Тя е като омагьосана от крепостта!
— И защо пък да забрави, Тевис? — попита го лейди Марджъри — Дали ти щеше да забравиш „Дънмор“, ако някои ти го беше отнел? Нима искаш от Арабела да забрави целия си предишен живот и да започне нов от деня, в които те е срещнала?
— Но аз съм мъж — каза той, — аз съм граф Дънмор и съм господар на замъка.
— И защо за Арабела да е различно, сине? Тя е наследница на „Грейфеър“ и господарка на крепостта. „Грейфеър“ е част от душата й. Щом не разбираш това, значи не можеш да разбереш и нея. А това пък означава, че ти не я заслужаваш. Тя приема много сериозно задълженията, които има като последна представителка на семейство Грей. Не можеш наистина да очакваш от нея да изостави хората си на милостта на сър Джаспър Кийн. Жена, която би постъпила така, не би била достойна да стане графиня Дънмор. — Лейди Марджъри постави ръка на рамото на сина си. — Доведи я обратно у дома, Тевис.
— А ако тя не е в „Грейфеър“? — попита той.
— Тогава замини на юг и я накарай да се върне с теб — посъветва го майка му.
— Трябва да се върна в Единбург, мамо. Джейми ми остави малко време, колкото да се върна да нагледам имението и земите си преди отново да замина на север — каза графът.
— Ако ще гониш момичето, тогава, по дяволите, го направи! — каза раздразнено Доналд. — Не дължиш нищо на Джейми Стюарт, Тевис. Той дори не си е направил труда да ти каже, че съпругата ти се е развела с теб и е заминала за Англия нали? Може да изпрати някого другиго на север. Земевладелците от северните области ще му създават затруднения, независимо от това, което той ще предприеме. По-добре намери съпругата си и я върни у дома, макар да не знам защо искаш за съпруга това момиче, което непрекъснато избухва. Няма да бъдеш щастлив, докато не си я върнеш. Дори аз го виждам, макар да не ми я приятно да го призная.
Лейди Марджъри кимна, за да покаже, че е съгласна с думите му.
— Доналд е прав — каза тя, а очите й блеснаха дяволито, когато продължи. — Макар да трябва да те попитам кога ли сме били на едно и също мнение, Доналд, синко? Може би само по въпроса за избора ти на съпруга. Наистина, момичето от рода Хепбърн те обича, а и е добро момиче. Не знам какво намира тя в теб, защото ти си вечно кисел и недоволен. Но може би познава онези твои страни, които ти не разкриваш пред нас.
— Утре сутринта ще изпратя пратеник при Джейми и ще поема на юг — каза им графът. — Така Джейми няма да може да ме спре. Мисля, че той няма да се осмели да застане отново между Арабела и мен. Права си, мамо, наистина не зачитах чувствата на Арабела. Сега осъзнавам грешката си. Едва когато тя възстанови правата си над „Грейфеър“, ще престане да се кара с мен. Едва тогава ще можем да заживеем щастливо.
На сутринта един от хората на графа препусна към Единбург, а самият граф с останалите въоръжени мъже обърнаха конете на юг, към Англия. В „Грейфеър“ намериха само Роуън Фицуотър, който, след като се увери в самоличността им, им отвори портите на крепостта и ги поздрави с добре дошли. В една от залите им сервираха месо и напитки.
— Нейно благородие замина на юг, за да преговаря с крал Хенри — каза им Роуън дори още преди графът да е попитал. — Малката Меги е, разбира се, с майка си. Придружават я баща ми и още петнайсет от нашите въоръжени мъже. И сестра ми Лона замина, за да служи на господарката си.
Графът вече беше забелязал окаяното състояние, в което се намираше крепостта.
— Какво се е случило тук, момче? — попита той Роуън.