— Яздя добре, милорд, и няма да бъда пречка за вас — каза свещеникът.
Примирил се с факта, че няма да му позволят дори да зърне дъщеря си, граф Дънмор възседна жребеца си и се отдалечи от замъка. Не беше говорил с никого, освен с краля и секретаря му. Не се беше видял с никого, защото кралят го беше приел много рано, когато наоколо имаше малко хора. Графът мислеше за това, че ако Хенри Тюдор очакваше от него да стои със скръстени ръце и да чака Арабела да се върне от Франция, грешеше. Той нямаше да постави в опасност дъщеря си. Знаеше обаче, че Франция и Шотландия винаги са били съюзници, докато Англия и Франция — никога. Но трябваше да уважи решението на Арабела да помогне на крал Хенри. Беше изненадан от това, че тя не се беше спряла пред нищо, за да си върне собствеността. Запита се какво ли би могла да научи тя, какво, което би било от полза за Хенри Тюдор? Но по-важен беше въпросът, как ще успее да се сдобие с информацията. Нямаше нито богатство, нито приятели, които да й помагат. Имаше само две оръжия — интелигентността и красотата си. Дали английският крал не очакваше от Арабела да предлага тялото си, за да му служи? Тази мисъл го накара да изпита силна болка. Знаеше, че Арабела не е покварена жена, но знаеше също така, че тя няма да се спре пред нищо, за да си върне „Грейфеър“. Господи, какъв глупак е бил! Трябваше да обърне внимание на желанията на Арабела, а не да се отнася с нея като с вироглаво и своенравно дете. Всъщност точно в това беше проблемът още от самото начало. Той беше гледал на Арабела като на упорито дете, докато тя всъщност беше жена със силен характер. Тевис Стюарт много се тревожеше за Арабела. Хенри Тюдор да върви по дяволите! Той ще отиде във Франция, за да защити съпругата си. Съпругата си? Но нали тя вече не му беше съпруга, поне не съпруга, призната от църквата. Тя беше свободна жена. Свободна да прави каквото пожелае. Свободна да се омъжи повторно. Не, тя не можеше да направи това! Или той ще убие всеки, който би се осмелил да мечтае за брак с нея.
Когато се върна в „Дънмор“, Тевис Стюарт откри, че пратеникът на краля го чака. Трябваше веднага да замине за замъка във Фолклънд. Пратеникът го беше чакал в „Дънмор“ повече от две седмици. С въздишка на примирение, графът прекара само една нощ в собственото си легло, преди отново да потегли на север. Не можеше да пренебрегне заповедите на краля.
— Не можа ли да се забавиш още? — Джеймс беше много ядосан.
— Но аз се върнах в „Дънмор“ едва преди четири дни. Бях в Англия и се видях със самия Хенри Тюдор — отговори графът.
— А видя ли някои от онези предатели, които бягат от мен, за да служат на английския крал?
— Не. Отидох там заради Арабела. Искам съпругата ми да се върне.
— Съпругата ти се разведе с теб, чичо. Разбери го най-сетне и се ожени повторно.
— Джейми — каза тихо Тевис, — ако не беше крал, щях да те простра на земята само с един удар. Защо разреши на Арабела да се разведе с мен? Не, не ми отговаряй, защото аз вече знам.
— Нима? — Джейми неспокойно запристъпва от крак на крак.
— Да, не е могла да се яви пред Хенри Тюдор, докато е била омъжена за шотландец. Затова те е помолила да уредиш развода й. Прощавам ти, Джейми, защото поне си видял колко загрижена е тя за „Грейфеър“. Аз я смятах просто за вироглаво дете.
По гърба на Джейми се стичаше пот. Заля го чувство на облекчение. Очевидно, Тевис не знаеше нищо за връзката му с Арабела. Кралят все още се чувстваше виновен за случилото се. Чичо му винаги му бе предан и винаги бе работил много, за да му помогне. Той беше готов дори да уреди работите с благородниците от северните земи. Джеймс Стюарт се чувстваше не просто виновен. Той се срамуваше, че използва властта си неправилно, че позволи на страстта да властва над кралската му чест.
— Искам да замина за Франция — каза графът. — Арабела е там.
— Какво прави тя във Франция? — попита кралят изненадан.
— Крал Хенри конфискувал „Грейфеър“ заради връзките на семейството й с крал Ричард. — Тевис Стюарт внимаваше какво говори, защото помнеше какво обещание бе дал на Хенри Тюдор. — Като нямало къде да отиде, Арабела избягала във Франция. Казаха ми, че е останала почти без средства и че живее във френския двор. Сигурно не й е лесно.
Джеймс Стюарт кимна.
— Мога да се погрижа да й изпратят пари, които ще й осигурят малък доход, чичо, докато ти стигнеш във Франция.
— Много мило, Джейми, но, с твое разрешение, аз искам да замина незабавно. В Лийдс винаги има по някой кораб, готов да отплава за Франция.
— Не мога да ти разреша, чичо. Не веднага. Искам още веднъж да отидеш във Високите земи. Искам да отидеш в замъка „Гленкърк“. Решил съм да изпратя посланици в някои от европейските страни, както правят англичаните. Искам да изпратя лорд Гленкърк в една малка Средиземноморска държавица, наречена Сан Лоренцо. Трябва да разширим търговията си с другите държави, ако искаме да просперираме. И ще имаме нужда от средиземноморските пристанища, където корабите да се зареждат с вода и продукти за дългите пътувания. Не искам да зависим изцяло от французите. Въпреки че живее във Високите земи, Патрик Лесли е културен и образован човек. Вдовец е и май няма намерение да се ожени повторно. Има задължения единствено към двете си деца. Ще накарам братовчед му да се грижи за тях, докато той ми служи — каза кралят.