— А той има ли представа, че искаш да ти „служи“ племеннико? — запита го сухо графът. Знаеше отговора, но искаше да го чуе от устата на Джейми.
— Точно в това ще се състои твоята работа, чичо да го убедиш — каза кралят. — Знаеш ли, той беше един от най-горещите ми привърженици по времето, когато въстанах срещу баща си. Не знам защо, но ще го попитам, когато отново се срещнем. Искам да доведеш Патрик Лесли при мен. Знам, че няма да бъде лесно. Не искам да му заповядвам, но ако нямам друг избор, ще го направя. Когато приключиш със задачата, можеш да заминеш за Франция. А, междувременно, аз ще се погрижа нищо да не липсва на Арабела.
— Тя няма да приеме нищо, Джейми, защото е горда и ти много добре го знаеш — отговори графът.
Кралят се засмя.
— Твоята съпруга е много практична. Във френския двор всички обичат да залагат. Сигурен съм, че и тя ще започне да залага. И когато спечели, няма да изхарчи всичкото злато, а ще си задели за черни дни. Не бива да се страхуваш, че Арабела ще гладува.
— Не се страхувам, че ще гладува, Джейми — каза Тевис Стюарт. — Страхувам се, че самотата може да я тласне в прегръдките на друг. Това е най-големият ми страх, племеннико.
— Нямаш основание да се страхуваш, чичо — каза му кралят. — Арабела те обича. За нея ти си най-скъп. Аз съм абсолютно сигурен в това.
— Надявам се да си прав, Джейми.
И така, граф Дънмор замина за замъка „Гленкърк“, за да уреди работите на краля. Патрик Лесли го посрещна топло. Тевис Стюарт остана дълго време в замъка, ходеше на лов за дивеч, ловеше риба в ледените води на многобройните поточета, които се виеха из земите на лорд Гленкърк. Вечерите двамата пиеха от превъзходното уиски, което лордът държеше в избата си, а един гайдар им свиреше стари народни песни. Живееха удобно, наслаждаваха се на живота като двама ергени, въпреки двете деца на лорд Гленкърк — малко червенокосо момиченце, което беше на десет години и се казваше Джанет, и упорито и своенравно момченце, което беше на шест години и се казваше Адам. Трудно беше да се подхване желаният от краля разговор, но най-после един ден, докато играеха голф, Тевис Стюарт реши, че не може да чака повече. Дните бяха станали осезаемо по-къси, зимата наближаваше.
— Патрик — поде той, — моят племенник ми каза, че си го подкрепил в борбата му против неговия баща.
— Да — отговори кратко Патрик Лесли. — Чувствах, че правото е на негова страна.
— Кралят иска да те възнагради за твоята преданост. Затова ме изпрати при теб — каза графът.
Патрик Лесли поклати глава. Погледът на зелените му очи беше напълно сериозен, когато каза:
— Аз не съм създаден за живот в двора, Тевис. Искам да живея тук, така, както прадедите ми са живели дълги години наред. Не вярвам, че искат да ме възнаградят за това, че просто съм изпълнил дълга си.
— И все пак, Джейми много би искал да дойдеш. Наредено ми е да остана в „Гленкърк“, докато ти се съгласиш. А имам неотложна работа във Франция, затова се надявам, че бързо ще промениш решението си, милорд.
Патрик Лесли замахна със стика и силно удари топката, която се затъркаля по влажната трева. Затича се след нея, а после, очевидно доволен от удара, каза:
— Поласкан съм от честта, която кралят ми оказва, Тевис, но няма да напусна „Гленкърк“. Не съм чак такъв невежа по отношение на кралете и техните прищевки. Знаеш, че щом веднъж се озова в двора, кралят ще поиска някаква услуга от мен, така, както е постъпил и с теб. И няма да мога да се върна у дома. Сигурен съм, че и на теб ти липсва „Дънмор“, но можеш ли да се върнеш там? Не. Първо трябва да изпълниш заръката на племенника си, а после да заминеш за Франция. Сигурен съм, че и там ще изпълняваш някаква кралска заръка, макар ти да си премълча. Благодаря, но не желая да напускам „Гленкърк“.
— Е, ще трябва да остана тук, докато решиш точно обратното, Патрик — каза мило графът. — Сгодено ли е вече момиченцето ти?