— Може би му се струва, че това ще бъде последната му възможност — предупреди я лорд Вардън.
— Така изглежда, Тони. Благодаря ти за предупреждението.
— Арабела, трябва да знаеш, че завиждам на дука за неговото „завоевание“.
Тя се изчерви. А после му зададе въпроса, който й се искаше да му зададе още откакто се запознаха.
— Защо никога не си се женил, Тони?
— Напротив, бях женен — отговори той. — Тя беше от Бретан. Бяхме женени само от няколко месеца, когато тя се разболя и умря от треската. Много малко хора я помнят, а също така и факта, че бях женен за нея. Оттогава в моя живот не е имало жена за дълго време. Една жена ще ме направи уязвим и няма да мога да служа добре на крал Хенри. А не мога да си позволя уязвимост, нали ме разбираш, Арабела? В Англия няма нищо, което да ме задържа там. Нито земя, нито пари. Кралят ми обеща, че когато приключа мисията си тук, във Франция, ще ме дари с имение, където да мога да се оттегля. Мисля, че тогава ще мога да се оженя повторно и да се радвам на децата си.
Тя го разбираше. Та нали крал Хенри беше използвал нейната малка Маргарет против нея!
— Надявам се и се моля информацията, която ще измъкна от дука, да се окаже извънредно ценна, Тони. Копнея да се върна у дома! Маргарет сигурно много е пораснала. Тя толкова много ми липсва!
— Ами ако се влюбиш в дука, мила? — попита я той. — И това може да се случи, нали знаеш? Мисля, че ти и сега го харесваш, макар още да не си го осъзнала. Кой знае какво може да се случи, когато към другите чувства се прибави и споделената страст.
— Не, никога няма да се влюбя в Адриен Морло — възрази Арабела. — Той желае само тялото ми. А аз желая да получа информация от него.
— Но той не знае това, мадам.
— Но нали аз го знам — отвърна Арабела. — Никога няма да обичам отново, Тони. Любовта, както открих, причинява само мъка.
— Да — съгласи се той. — Но пък да живееш без любов, мила, е още по-трудно. Когато моята Жана — Мари беше жива, изпитвах болка, когато не бяхме заедно. А когато тя умря, стори ми се, че умрях и аз. Но мина време и аз разбрах, че съм жив, и проклех съдбата, която беше отредила така. Вече знаех, че колкото и дълго да чакам, тя няма да се върне, а това не можеше да се сравни с болката, която изпитвах преди, през кратките часове на нашите раздели. Аз, Арабела, бих се влюбил отново, но не точно сега. Ако изпитваш нещо към Адриен Морло, не се страхувай да го покажеш. Животът е за това, за да му се наслаждаваме!
Любовта винаги е причинявала повече мъка, отколкото радост, помисли си Арабела. Майка й, например, беше обичала сър Джаспър Кийн, а той й беше причинил само страдания. Тя дори беше умряла по негова вина, опитвайки се да го дари с дете. Тя беше обичала Тевис Стюарт, а той се беше отнасял с нея като с дете, не като със своя съпруга. Единственото хубаво нещо, което й беше останало от него, беше Маргарет. Не, никога нямаше да се влюби отново! Замисли се за нощта, която трябваше да прекара с Адриен Морло. Какво да облече? Щеше да носи най-предизвикателната си копринена рокля, а под нея — само една лека копринена риза. Арабела поклати глава. Колко пресметлива беше станала! Да, но ако не преценяваше правилно нещата, щеше да причини зло на всички тях. Нямаше да сложи никакви бижута, за да изглежда още по-невинна.
Дойде и Дванайсетата нощ. Тя старателно се изкъпа, като преди това нареди на Лона да ароматизира водата с любимия й парфюм, с аромата на див пирен. Косата си беше измила по-рано, за да не губи време сега.
— Чудно ми е как не се разболявате, като се къпете непрекъснато в този студ — недоволстваше Лона. — Толкова много къпане не е здравословно, милейди, но май ще трябва да свикна с новите ви навици.
— А аз как съм свикнала с непрестанното ти бърборене? — отговори господарката й.
— Бърборене? — Лона внезапно се натъжи. — Само защото изказвам на глас тревогите си за вас, вие казвате, че бърборя, милейди?
Арабела се засмя и побърза да успокои своята слугиня и отдавнашна приятелка.
— Мила Лона, заяждам се с теб само защото те обичам — каза тя.
— Е, добре — отговори Лона, — това променя нещата, нали? — Тя помогна на господарката си да излезе от ваната, да се подсуши и парфюмира и я загърна с една голяма хавлия. Като донесе леката копринена долна риза, тя отбеляза: — Трябва да облечете нещо по-топло, милейди. Навън е студено.
— Нещо по-топло, както казваш ти, ще развали линията на роклята ми — отговори Арабела. Лона повдигна вежди, а Арабела я предупреди: — Няма да говорим повече за това, Лона.
Лона кимна, без да се обиди. Тези няколко думи й бяха казали всичко. Безмълвно донесе копринената рокля и помогна на господарката си да се облече. После внимателно разреса разкошната й коса и вплете в нея няколко перли и копринени панделки.